— Ето! Дори вие се чудите. Наистина ми е такова името.
Не име, а същинска трагедия, посъчувствах му аз, кой знае как са го дразнели съучениците в школото.
— Година на раждане? — продължи Грязнов.
— Седемдесет и осма.
Осемнадесетгодишен! Какво става с тая младеж?
— Адрес?
Изведнъж ми се прииска да изляза, да се помотая по коридорите, да попуша. Как ми е омръзнало всичко това! Фамилия? Име? Адрес? Възраст? Месторабота?… Впрочем такава ни е службата. Първо Грязнов ще разпита този свидетел, а ако младежът съобщи важна доказателствена информация, ще го подхвана аз. Обикновено следователите разпитват свидетелите или обвиняемите след оперативните служители.
— Били ли сте някога в МУР? — попита Грязнов.
— Не. Само следихме.
— Кого?
— Вас.
— Мен? Лично мен? — Грязнов се опитваше да не издаде вълнението си.
— Да.
— И от какъв зор такова внимание?
— Не знам.
— Не разбрах. Питам ви: защо следяхте именно мен?
— Не знам. Наистина. Те не ми докладваха.
— Кои „те“? — не му даваше време да размисля Грязнов.
— Алик, Бизона, кой друг…
— Кои са Алик и Бизона?
— Тия, дето бяха с мен. Алик вие го оставихте в колата. Той е в шок. А Бизона аз го домъкнах в сградата. Нали го цапардосахте.
— Така. Ясно. Е, и откога ме следите?
Младежът изведнъж млъкна, като стискаше една в друга дланите си и втренчено зяпаше в една точка. После вдигна очи към мен и попита:
— Вие ли сте Александър Борисович?
— Да — казах аз, очаквайки продължението.
— Вие ли го ударихте?
Изведнъж усетих, че ще закрещя и ще почна да ритам всичко наоколо — нервите ми бяха на ръба. Разбрах за кого говореше младежът.
— Алик — поясни той, макар че вече бях се сетил.
— Аз се защитавах — казах сдържано. — И се наложи да го елиминирам.
— Той ми е по-голям брат — каза Филимон и заплака.
„Проклето да е всичко това! — помислих разстроено. — Да върви по дяволите!“
— Отведете ме в килията — каза Филимон на Грязнов. — Щом не можете да ме пуснете, отведете ме в килията.
— Как се казва брат ви? — попита Грязнов.
— Алберт.
— А защо Алберт, а не като вас — Филимон?
Отвлича го, разбрах аз. Вижда, че хлапакът ще рухне, и го отвлича. Общо взето, правилно действа.
— Кръстиха ни на дядовците — отвърна Филимон. — Него — на бащата на майка ни, а мен — на татковия.
— Много грижи ли ви създаде каскадьорът? — неочаквано попита Грязнов.
Филимон сви рамене.
— Ами… Отначало си седеше вкъщи. После дойде при вас. А когато Бизона докладва на Семьон Сергеевич, че оня е хукнал при вас, той заповяда отначало да изчакаме, а някъде след час нареди да не бройкаме повече каскадьора, а да чакаме вас и да ви проследим.
— Виж го ти тоя Семьон — подсмихна се Грязнов. — Всичко иска да знае, какъв ми е любознателен само! Той все там ли живее — в Крилатско?
Чист блъф. Представа си няма Грязнов къде живее тоя Семьон Сергеевич.
— Не съм му виждал очите — призна си Филимон. — Може и в Крилатско, кой го знае. Бизона общуваше с него, ние сме дребна риба.
— Добре — кимна Грязнов. — А защо ме следяхте?
— Откъде да знам? Каквото ми наредят, това правя.
Филимон ме изгледа и помоли:
— Пратете ме в килията. Повече нищо не знам, всичко вече ви казах.
— Сега ще те пратим — обеща Грязнов и извика надзирателите от следствения арест. Когато отвеждаха младежа, той го успокои: — Не се тревожи за брат си, ако има нещо сериозно, ще го пратим в болницата.
Когато останахме сами, мълчахме доста дълго. Пръв заговори Грязнов:
— Ти не си виновен. Правилно ги подредихме тия бандюги. В такава ситуация не можеш да прецениш силата на удара си. Здраво го нацели, но мисля, че ще оживее.
Мълчах и вече едва се владеех. Никой не знае как се чувства нормален човек, след като е пребил до смърт някого — дори това да е враг. Зле се чувства, нищо, че такава е суровата необходимост в неговата работа.
4.
Колата на Меркулов, както вече казах, слава богу, не беше нито задигната, нито ограбена. А пък бандитският мерцедес, камуфлиран като милиционерски, се оказа истински оръжеен арсенал.