В него намериха четири автомата „Калашников“, половин сандък патрони за тях, два пистолета „Макаров“ и един „Магнум“. Това чудо може да ти пробие в главата дупка колкото юмрук.
Явно толкова са били сигурни, че добре ще изиграят ролите си на ченгета, че не са се и криели особено. Интересно колко време се разхождат така из московските улици! Грязнов не попита Филимон за това. Нищо, нека си почива. Има време.
Лекарят съобщи, че ще се наложи да оперират Алик, а Бизона е в сравнително нормално състояние, поне животът му не е в опасност. Но по-добре да го разпитаме утре.
Да върви по дяволите, мислех си аз. За какво ми е всичко това? Толкова време вече съм в тая служба, ловя ли, ловя бандити и какво — да не би да са станали по-малко? Напротив, множат се. Като някакъв огнедишащ дракон: аз му отсека едната глава, веднага две израстват. Или три.
Те ще се унищожат сами, както скорпиони в кутия ще се самоизядат и нови ще се пръкнат. Това е все едно да изтребваш с лъжица океана.
Имам си такива минути на слабост. Долу-горе по една-две на месец.
Появи се Стас и заяви още от вратата:
— Козлов е изчезнал. Заедно със сина си.
Разказа, че когато пристигнали и позвънили на вратата на Козлов, не им отворил никой. Те разбили вратата, но видели, че са закъснели. В апартамента нямало никой.
В гласа на Аленичев се усещаше такова отчаяние, че реших да му дам шанс.
— Може да са избягали — подсказах му.
Минутата ми на слабост премина.
Девета глава
Портнов
1.
Хашч беше против. От къде на къде ще устройват такъв шикозен живот на тоя мухльо! Разбира се, ако съветът реши, така да бъде. Но все пак той е против. Както казват в съда, има си особено мнение. Но ние не сме съдии, мислеше той, ние сме порядъчни.
Впрочем той знаеше, че неговото „особено мнение“ се споделя поне от още двама души. Хашч се надяваше на тях. Мнението на Татарина и Лазар имаше тежест. Дано те успеят да убедят братлетата, че не бива да се вярва на такива копелета, а виж пък на Адвоката — съвсем. Че какъв бандит е той?
Хашч не можеше да признае дори пред себе си, че всъщност Портнов си е истински бандит. С ръка на сърцето може да се каже, че дори когато Адвоката е бачкал при ченгетата, то това е било само за да реализира бандитските си планове, в най-правилния смисъл на думата. Правилен според представите на Хашч, разбира се.
Истината е, че Алексей Хашченко побесняваше само от мисълта как на тоя мухльо всичко му пада от небето. Учил в юридическия, служил при ченгетата — пълно менте. И хич не му е на оная работа колко било умно това копеле. Печеният бандит всички може да купи, дори професорите — всеки си има цена.
Хашч помисли, че още малко, и съвсем ще се оплете. Правилно ли е или не да се правиш на ченге, за да станеш бандит. Обаче дори Хашч знаеше, че Адвоката много го бива в далаверите.
Само че не му харесваше всичко това и толкова!
Мислите му изведнъж смениха коловоза. Веднъж Хашч пътуваше с електричката за Ивантеевка и изведнъж видя огромен портрет на покойния Леонид Брежнев. Годината беше осемдесет и четвърта, оня с огромните вежди вече две години как го нямаше, а виж го — възвисява се още по плакатите. И дори веждите му на плаката са по-големи, отколкото целия жив Хашч. Ей на, няма го вече човека, ама каква памет е оставил за себе си.
Андропов гушна китката, Черненко всеки момент ще се гътне и никой не знае какво ще стане по-нататък. Един умен човек, макар и не бандит, обясняваше на Хашч, че краят на всеки век забързва събитията. Тия комунистически вождове, дано ги изядат по-бързо червеите, ще си мрат наред, докато на тяхно място дойдат други хора, с различни възгледи. И тогава ще започнат такива промени, че всичко наоколо ще стане съвсем различно. А какво е това „различно“, още никой не знае. Но може много скоро генерален секретар да стане най-авторитетният бандитски бос.
Тогава Хашч възрази на тоя човек, че това е невъзможно: бандит никога няма да влезе в партията, значи няма да може и да й стане генерален секретар. А оня спокойно му отговори, че ако „авторитетите“ решат да съсипят партията, ще я скапят отвътре.
— Глупак — каза му Хашч. — Комунистите никой не може да ги съсипе. Помниш ли какво викаше Лукич? Той рече, че те са дошли на сериозно и за дълго.
Той викаше на Ленин Лукич.
— Седемдесет години — му каза тогава човекът, когото между другото наричаха Професора — е много, много дълго време. Но дълго не значи завинаги. И те го разбират.