Мъжът й изпаднал в ярост.
Гадна? Така ли? Това е краят, казал й той. Сега вече развод. И да върви по дяволите! А сина им той няма да й даде.
Тя разбрала, че това не са просто заплахи и той ще го направи. Било й много зле, но не искала той да забележи. И си тръгнала.
Портнов я слушаше внимателно и знаеше, че и той ще й разкаже за себе си. Чувстваше, че не може да скрие от нея истината за живота си.
Така и направи. Призна й, че е бандит, който граби хората и има много пари, с които засега не може да се разпорежда, както иска. Но нищо, ще му дойде времето…
Каза й, че „експроприира“ именно такива като нейния мъж и ако иска някак да му отмъсти, може да се присъедини към тях. Чувала ли е за „Нощните вълци“?
Тя беше чувала. Славата на „Нощните вълци“ гърмеше тогава из цяла Москва. Тарикатите с дебели портфейли и нечестно натрупани пари се страхуваха от тях като от огън.
После започна лудо време. Той забрави предпазливостта си и Ремизов напразно го предупреждаваше. Но всичко минаваше, сякаш някой ги пазеше. Те бяха невероятни късметлии.
А после дойде моментът, когато той беше принуден да вземе решителни мерки, за да избегне бедата, която ги заплашваше. Мерките се състояха в това да очисти активните членове — Сивунов и Матюхин. И двамата бяха недоволни, че в бандата има жена, но с това Портнов можеше да се пребори — авторитетът му беше неоспорим. Опасността идваше от друго — Сивунов и Матюхин започнаха да водят живот, който въобще не съответстваше на официалните им заплати. Разобличаването им беше въпрос на време, което вече катастрофално не стигаше, и решението не можеше да се отлага повече.
Олга по това време вече не беше същата жена. Все по-рядко си спомняше за сина си, душата й все повече се ожесточаваше. Тя се пречупи: с всеки ден ставаше все по-цинична и равнодушна. Но Портнов не забелязваше това.
Веднъж тя каза на Портнов, че борбата с хищниците е безсмислена: тези гадове никога няма да обеднеят, а парите им не носят щастие. Той реши тогава, че тя просто се е уморила.
Повече Олга не се върна към този разговор. Да върви всичко както си ще. В ада дори.
Тогава арестуваха Портнов. В онзи ден Олга беше заминала при някаква приятелка в Ленинград.
При ареста Портнов застреля Ремизов: не искаше старият да издаде на разпита Олга. Не искаше да я вкарат в затвора. Тя му трябваше на свобода.
При следствието той каза, че Ремизов се опитал да застреля първо него, Портнов, а после и себе си. За нищо на света не искал да влиза в лагер. А той, Портнов, е извършил престъплението при самозащита. Следователите не можаха да му инкриминират предумишлено убийство.
Съдебният процес беше странен. Свидетелите оплитаха показанията си, говореха явни глупости, лъжеха. Потърпевшите се отказваха от исковете си.
И не просто защото се страхуваха от отмъщение. Как можеха да обяснят на съдията и съдебните заседатели откъде те, обикновените съветски хора, имат такива пари — стотици хиляди, милиони! А щом не са имали такива пари, значи никой не ги е ограбвал.
Обвинението се провали.
И Москва отново зашушна. Слухове, измислици. Намериха някакви подставени свидетели, които дадоха показания, че Портнов с шайката си се е вмъквал в техните скромни жилища, ограбвал ги е и си е отивал с „гигантската“ сума от двеста-триста рубли.
Портнов виждаше тези хора за пръв път в живота си, но прие правилата на фалшивата игра и си „призна“ всичко. Може би точно това поведение му спаси после живота.
Осъдиха го на петнадесет години лагер. Но от минутата, когато произнасяха присъдата, той знаеше, че това е фикция. Властите трябваше да успокоят публиката. Наближаваше шестдесетата годишнина на Октомврийската революция. И непременно щяха да му намалят присъдата.
След като го освободиха, той известно време кротува, без да се показва никъде. После, след като реши, че всичко е наред, започна тихичко да прави справки за Олга. Но каквото и да опитваше, напразно — тя сякаш беше потънала вдън земя.
Доста време мина, докато той загуби надежда и спря да я търси.
И ето че се срещнаха. В Рим. И двамата се канеха да емигрират в Америка.
Пак случайност.
Или съдба.
4.