Той отскочи, направи във въздуха нещо като ножица и изрита първия в гръкляна. Успя, слава богу, изненадата беше на негова страна.
Альошка възкликна:
— Уха!
Мъжът разпери ръце, излетя назад и попречи на втория да извади оръжието си. Когато най-после успя, Сергей изби с крак пистолета му, а при завъртането го изрита в лицето. Главата на втория мъж издрънча на стъпалата и той рухна до партньора си.
Альошка гледаше баща си с широко отворени очи.
— Тате! Защо ги наби? Те лоши ли са?
Сергей не отговори. Напъха единия пистолет в джоба си, а втория взе в ръка — за всеки случай.
— Да вървим.
Те излязоха от входа. Нямаше какво да каже на сина си. Жалко, че се наложи момчето да гледа това. Добре, че поне не се възхищава от „подвизите“ на баща си.
От всичко на света Сергей сега мечтаеше най-много за това — да опази сина си от тъмната страна на живота.
Кравцов не разбираше как може да се живее постоянно в хотел. И какви операции можеш да планираш от хотела? Нали могат да те подслушат. Как изобщо се договарят там?
Той дори и вкъщи се държеше, сякаш през цялото време го наблюдава невидимо око. Предпазливост и пак предпазливост! Винаги и във всичко. Само така има шанс да оцелееш.
С Козлов не стана, както го беше замислил. До този случай политиката на тоягата и моркова даваше резултати и нямаше засечки. Като загинеше близък човек на някого и той си знаеше, че сам е виновен за това — след предупреждението ставаше мек като восък.
Кравцов доста размишляваше над този странен феномен. Психолозите навярно биха го оспорили и щяха да му доказват, че всъщност би трябвало да стане обратното: човек неминуемо се озлобява, усеща нужда да отмъщава и това потиска страха му, укрепва волята му. Именно такива психолози явно консултират холивудските филми: там героят не намира покой, докато не се разправи с всичките си врагове. Но това става във филмите.
А в живота е иначе.
Човек по принцип не обича да умножава болката си. Особено ако разбира, че е изправен срещу прекалено силен враг. Постепенно страхът за близките му, страхът да им причини болка превръща такъв човек в полузомбирано същество, което ще направи за господаря си всичко, което той му заповяда. Страхът парализира волята му, инстинктът за самосъхранение започва да управлява всичките му постъпки. Човекът става роб. Разбира се, всеки роб мечтае да смаже своя господар. Е, нека си мечтае. Това няма отношение към работата.
Системата работеше досега без сривове. Разбира се, робът трябва да се храни, при това сито и вкусно, тогава няма да има повод да роптае. Главното е да не му даваш възможност да се замисля. Да мечтае колкото си иска. Но мисленето с друго нещо. Има кой да мисли вместо него. И тук вече влиза в действие тоягата.
В едната ръка — тояга, в другата — морков. Това не го е измислил Кравцов. Измислено е още в далечните времена, когато робството е било нормално явление.
Ако можеше, Кравцов веднага би узаконил робството. Робите няма нужда да ги завоюваш, само ги храни добре — те сами искат да са роби. Нуждата на такива хора от твърд и решителен лидер се ражда от потенциалната им готовност да станат лакеи.
И все пак, защо те живеят и работят в хотела?
Кравцов бързо се надигна от креслото, когато през фоайето към него се насочи Алекс Шер. Тъкмо него чакаше.
— О, Сем! — весело го поздрави Алекс.
Кравцов се намръщи вътрешно. Не обичаше да го наричат така. Имаше си хубаво име — Семьон.
— Радвам се да те видя, Сем! — Алекс целият сияеше.
Кравцов разбра, че го чака голямо рендосване.
— Здравейте! — поклони се той на Алекс. — Кафе?
Това прозвуча като парола. В барчето, където обикновено пиеха кафе, можеха да не се безпокоят от подслушване — сигурни бяха в това.
Тук нямаше сервитьори и Алекс, след като настани като домакин Кравцов на най-отдалечената масичка, взе от бара две чашки кафе и лично му сервира.
Всичко това не можеше да заблуди Кравцов. Демократизмът на Алекс таеше явна заплаха.
Все така лъчезарно усмихнат, Алекс седна, отпи от кафето си и веднага попита:
— Каква става с каскадьора?
Кравцов отдавна беше разбрал, че с тези хора не бива да играе, тоест да не говори истината или поне не цялата истина. Тия не им минаваха, беше успял да се убеди лично. Освен него те си имаха достатъчно информатори, направо КГБ. Понякога на Кравцов му се струваше, че информаторите им са навсякъде: от администрацията на президента до най-захлупената кръчма.