Затова нямаше друг изход, освен да говори истината.
— Изчезна — процеди той. — Изпуснахме го, вината е моя.
Алекс няколко секунди мълча, като разглеждаше лице то му, сякаш се опитваше да получи допълнителна информация.
— Добре е, че признавате вината си — каза накрая той. — Но доколко целесъобразно беше ликвидирането на жена му?
Кравцов сви рамене:
— Нормална практика. Явно, след като са му се обадили от милицията, е превъртял.
— Което не му е попречило да се справи с вашите хора — забеляза Алекс. — Как са те между другото?
— Оправят се — кимна Кравцов. — Намерил ги нашият шофьор. Видял, че някой изтичал от входа, това го усъмнило и влязъл — намерил двамата в безсъзнание. Натоварил ги на колата и заминал.
— Изтичалият навън несъмнено е Козлов — заключи Алекс.
— Да.
— Печално.
Кравцов премълча. Сега ще се започне, помисли той: Бива го да заплашва тоя Алекс.
Но Алекс каза:
— Работата се усложнява, но всичко е в наши ръце. И във вашите също. Във вашите ръце е съдбата на Козлов. А в нашите — вашата. Всичко хубаво. — Той се изправи.
Не си допи кафето. Кравцов дори не беше докоснал своето.
Можеше да бъде и по-лошо, помисли той. Много по-лошо.
2
Портнов не беше на себе си. Работата, в която бяха вложени толкова усилия, можеше да изгърми като балон.
Не трябваше да взема със себе си Дмитрий. Чувстваше, че той ще сгафи, ще изпорти нещата, но… Слаб е човекът. Взе го. Много му се молеше Дмитрий.
Дмитрий Дружинин беше един от тези, които започнаха заедно с Феликс в Америка. Беше буйна глава, немного умен, но безрезервно предан. Един от малцината, на които Портнов вярваше деветдесет процента. Сто процента Феликс не вярваше на никого — дори на себе си.
И сега — такава лъжа.
Компанията „Руски авиолинии“ вече беше почти в джоба му. Оставаше едно последно усилие. И край. И войната щеше да бъде спечелена, и жертвите нямаше да бъдат напразни. Впрочем, ако това са жертви на врага, те никога не са напразни.
Но сега се проваляше добре замислената и точно изпълнена операция — и заради какво? Заради глупостта на Дмитрий. По-точно заради почти патологичната нужда на Дмитрий да доказва на Портнов, че е най-преданият човек от цялото му обкръжение.
И се заигра. Притисна Ветров…
А Ветров беше неприкосновен.
Мнозина се прокрадваха към Ветров, много от тях имаха шанс, но Портнов ги отстрани. С Ветров обичайната методика на Портнов не вършеше работа. Оставаше последното: сто хиляди долара за един-единствен подпис. А Дмитрий реши да икономиса тази жалка сума.
Ветров веднага позвъни по мобилния телефон и съобщи на Портнов, че някакъв господин го е заплашил: ако Ветров, значи, се опъва, ще го намерят изстинал някъде в шубраците.
— Това не е мой човек — каза Портнов. — Уверявам ви.
— Имате ли някой със заешка устна? — поинтересува се Ветров.
— Какво? — Портнов беше потресен: Дмитрий! — С тънък глас, почти фалцет? — попита той.
— Точно така — отговори Ветров. — Вие разбирате, Феликс Михайлович, че в светлината на тези нови обстоятелства не мога да си сътруднича с вас. А и не искам, честно казано.
Портнов заскърца със зъби. Разбираше какво чувства в този момент Ветров. Работата се разпадаше пред очите му.
Изведнъж Портнов се съвзе. Какво би могло да промени ситуацията, ако ставаше дума не за Ветров, а за самия него, Портнов? И разбра какво би могло да спаси положението.
— Той не е мой човек — каза Портнов. — Ако искате, ще ви изпратя главата му.
— Обичам метафорите — откликна Ветров. — Ще чакам с нетърпение доказателства, че си имам работа със сериозен човек.
Съдбата на Дмитрий Дружинин беше решена.
Отначало Феликс извика Алекс. Той влезе с лъчезарната си усмивка, която веднага се стопи, щом Портнов му съобщи защо го е извикал.
— Шефе! — Алекс не можеше да повярва на ушите си. — Той е с вас от самото начало.
— Алекс — бавно каза Портнов, като гледаше твърдо в очите на помощника си, — обикновено не обяснявам заповедите си. Имам предвид мотивацията, която стои зад тях. Правя го за пръв и последен път.