Той помълча, сякаш му беше тежко да продължи, но няма как.
— Дмитрий винаги е бил мой другар, може да се каже. Във всеки случай — предан човек. Но това, което е направил, заплашва с провал делото ни. Не някаква отделна операция, а цялото дело. Той може да изкупи вината си само със смърт. Разбира се, близките му ще получат пенсия. Не е извършил предателство. Далеч съм от мисълта да оценявам постъпката му като злонамерено деяние с далечен прицел. Не, сигурен съм, че се е водил от най-добри намерения. Но… Както казва премиерът на тази страна, „искахме по-добре, а стана както винаги“. Това обаче, което за гражданите в тая страна е норма, за нас е извънредно произшествие. Те си падат да строят светлото бъдеще. Ние нямаме време за това. Ние трябва да изхождаме от реалностите на днешния ден. Затова Дружинин трябва да бъде наказан, при това по начина, по който иска нашият клиент.
Той направи пауза, като очакваше реакцията на Алекс. Но нямаше такава. Алекс мълчеше и го гледаше както змия — мишка.
— Знам за какво си мислиш, Алекс — продължи Портнов. — Мислиш си, че на мястото на Дмитрий би могъл да се окаже всеки от тези, които ми служат, включително и ти. Нали?
Алекс мълчеше.
— Прав си. Действително би могъл да е всеки. Но само при едно условие — ако действията на този „всеки“ по някакъв начин започнат да вредят на нашето дело. Съгласен ли си?
— Да — отвърна Алекс.
Само да беше опитал да каже „не“.
— Тогава ти ще го направиш — заключи Портнов.
И Алекс изпълни всичко, което искаше от него босът.
На следващия ден привечер във вилата на Ветров дойдоха посетители. Те пристигнаха с кола и помолиха да предадат на собственика да излезе за минута. Казаха, че трябва да му покажат нещо.
На Ветров в това време му гостуваха приятели, при това доста хора. Отначало той се учуди как непознатите са преминали през охраната. Но когато видя пред себе си хората на Портнов, веднага разбра. Той отдавна не се учудваше на нищо, свързано с Портнов. С изключение на странната визита на човека със заешката устна.
Ветров се приближи до колата.
Последвалото той си спомняше по-късно като кадри от долнопробен американски екшън.
— Вие поискахте главата му, нали? — попитаха го.
— Поисках просто справедливост — отговори Ветров.
— Ето я — му казаха.
И отметнаха покривалото от задната седалка, където лежеше нещо. Като се вгледа, Ветров пребледня и усети силен пристъп на гадене.
На седалката лежеше човешка глава. Нямаше никакво съмнение, че това е главата на човека, който идва при него да го заплашва.
Това беше главата на Дмитрий Дружинин.
Стомахът на Ветров не издържа. Когато спря да повръща, собственикът на вилата каза:
— Предайте му, че съм удовлетворен. Надявам се, че няма да изхвърлите това наблизо.
— Знаем какво да правим — отговори му Алекс.
След няколко часа главата бе присъединена към останалата част от трупа, за да отпътува в цинков ковчег зад океана. На роднините и приятелите на Дружинин съобщиха, че той е загинал от ръцете на московските бандити, и те вече се готвеха за пищно погребение.
3.
Инсаров не само беше удивен от идването на Сергей, той просто не можеше да разбере какво става.
— Сергей?! Да не си пиян?
Някога, помисли си обидено Сергей, той можеше да дойде посред нощ при Инсаров, без това да предизвиква такива тъпи възклицания.
— Не — каза той. — Не съм пиян. Може ли да вляза?
Инсаров широко отвори вратата и видя Льошка, който го гледаше с доверчивите си очи.
— И Льошка си довел? — учуди се още повече Инсаров. — Влизайте де!
Те влязоха.
Инсаров приклекна пред момчето:
— Как я караш, адаш?
— Зле.
— Зле?
— Нашата мама умря — каза Льошка.
— Какво?!
Той се изправи и се обърна към Сергей.
— Какво става, Серьожа — рязко попита Инсаров. — Какво се е случило със Светлана?
— Всичко ще ти разкажа — отвърна Сергей. — Нека само да дойдем на себе си. И дай нещо, чай или какво…
Инсаров ги вкара в кухнята.
— Разбира се — бързо каза той. — Всичко ще направим — ще ви нахраним, ще ви напоим както си му е редът. Само да не будим Танка, нали?