— Когато днес си кажем довиждане, ще имате пълна информация какво ни интересува — обеща му Портнов. — Кога ще се видим пак?
— Повтарям: това зависи от характера на информацията, която искате да получите от мен.
— Добре, хайде да поговорим по-подробно за това.
Портнов не знаеше защо си спомни този разговор с такава яснота. Сякаш предчувстваше нещо лошо, нещо опасно. Нерви, помисли той. Фролов, проклет да е. Трябва да се заеме сериозно с него, иначе…
Настроението му напоследък хич го нямаше, съвсем не беше като това, с което дойде в Москва. И дори ласките на Юля започнаха да го дразнят.
Трябва да направи нещо…
Макар че уж за особени вълнения няма причина. Остана само още една среща със Селезньов. Рискът беше сведен до минимум. Той ще предаде каквото получи от учения на когото трябва и всичко ще бъде изпратено с дипломатическа поща за Вашингтон. Или както там си решат — това вече не е негов проблем.
Фролов, Фролов му тровеше нервите.
Портнов имаше особено отношение към компютрите. От една страна, им се възхищаваше и признаваше, че с тяхна помощ могат да се извършат потресаващи неща. Но, от друга страна, се страхуваше от тях, също както би се боял от реактивен самолет Стивънсън, изобретателят на локомотива.
Въпреки това компютрите заемаха много важно място в дейността му. И хората му, които работеха на тях, се ползваха с особени привилегии.
Портнов проведе в Москва огромна работа по рекламата им. И фирмите, които представяше, биха могли да бъдат доволни. Но той самият имаше особен интерес към рекламата на тази техника.
Канеше се да откъсне голямо парче от тази баница. А Фролов можеше да му попречи. Напоследък той все повече му пречеше.
„Място на ненаплашени идиоти“ — така наричаше Портнов своята родина, след като проучи внимателно всичко станало в нея след емигрирането му. Другояче казано, в Русия имаше много балами, които трябваше да бъдат оскубани, и Портнов се зае с тази работа.
За начало той закупи изложбена площ в МИЦ. Международен изложбен център, така се наричаше сега ВДНХ. И така той купи щандове и сключи договор с фирмата „Информсвяз“ за използване на разплащателните й сметки.
Щандовете на американската фирма веднага привлякоха вниманието на стотици руски фирми. Портнов и фирмата му предлагаха доставка на компютърна техника на много ниски цени, почти два пъти по-ниски от пазарните. Руските предприемачи не се смущаваха от това, че трябва да заплатят авансово за стока, която изобщо не са виждали. Американски компютри — жестоко! Американците няма да ни излъжат… И руските предприемачи плащаха, без да мислят. Портнов едва успяваше да издава касовите ордери. Рано или късно подобна пирамида гръмва: парите са платени, а стоката я няма. Но това не го плашеше. Досегашният му живот беше пълен с още по-големи рискове.
Портнов сам определи границата на печалбите си — сто милиона долара. Смяташе, че толкова му стигат. Разбира се, после ще го кълнат и ще го заплашват, но какво пък — ще го преживее. Тия, които беше измамил, щяха да се примирят постепенно. А ако не се примирят… Е, тогава ще се наложи, както се изразява Алекс Шер, да защитят собствените си права. Така че всъщност тоя Фролов му идваше съвсем навреме. Нека послужи за пример на останалите — Портнов не се шегува.
От стоте милиона, които Портнов „спечели“ по този начин, пет идваха от Краснодарския край. Момчетата, които въртяха тоя бизнес там, минаваха за опасни типове. Но Портнов не се стряскаше от тях. Само това оставаше — разни провинциални мутри да го стряскат.
Разговорът с Фролов се състоя наскоро в офиса на Портнов в хотел „Русия“.
— Получих известна информация — каза му Фролов.
— Интересно каква е тя — насмешливо попита Портнов.
— Неутешителна — каза Фролов.
— Простете — прекъсна го Портнов. — За кого неутешителна?
— За нас. — Фролов не рискува да каже „за вас“.
— По-конкретно, моля.
— Имате сключени договори с много фирми — продължи Фролов.
— И какво?
— Само на нашата служба са известни имената на десетина фирми, които са сключили договори с вас.
— Имате добра информационна служба — похвали го Портнов.
— Подозираме, че договорите ви всъщност са много повече.
— Какво, забранено ли е това?
— Не. Но… Досега нямате нито една доставка. — Фролов дълбоко въздъхна. — Тоест още нито веднъж не сте изпълнили условията на никой договор. Нито веднъж. Вие дължите милиони.