— Защо ви тревожат дълговете ми, Юрий Анатолиевич? — с неприятна усмивка попита Портнов.
Фролов поклати глава:
— Всъщност ме интересува само един ваш дълг.
— Интересно.
— Същият, съгласно който трябва да доставите на моята фирма офистехника за два милиона долара.
— Нали си спомняте за глобите, които очакват според договора фирмата, която не изпълни ангажимента си? — попита Портнов.
— Разбира се.
— Е, тогава не разбирам опасенията ви.
— Но аз съм свързан с договори с други фирми и ако заради вас не ги изпълня, ме очакват също такива глоби, че и по-жестоки.
— Е, така си е — съгласи се Портнов. — Другото, което ме учудва, е, че сте дошли на нашата среща сам, без охрана.
— Заплашвате ли ме? — настръхна Фролов.
Портнов замаха с ръце:
— Моля ви! Да не дава бог! Просто си помислих… Щом казвате, че сте пострадали от действията или бездействията на моята фирма, защо идвате сам? Не е ли по-лесно да се обедините с някого? И да ми поискате обяснение. Доколкото знам, така се прави в съвременния руски бизнес.
— Може да се каже, че е така — аз съм посланик на добра воля — обясни Фролов.
— Виж ти!
— Да — потвърди Фролов. — Направих някои справки за вас и получих достоверни сведения, че вие сте вор в законе.
— Я стига! — засмя се Портнов. — Ама откъде ви идват такива… Че какъв бандит съм аз?
Фролов сякаш захвърли маската си на кротък, даже леко наплашен събеседник.
— Вижте какво, разбирам, че съм направил глупост, като съм платил авансово. Не очаквах да ме подведете. Както се казва, докато не се опариш… Но има и друга руска пословица.
— Да?
— Руснаците дълго запрягат, но бързо карат — каза Фролов спокойно, като фиксираше Портнов с поглед.
— Накратко! — заповяда Портнов, който вече започваше да губи търпение. — Говорете по-ясно, писна ми от намеците ви.
— Упълномощен съм да ви предам — надуто започна Фролов, — че ако до три дни, смятано от първи, не се разплатите с моята фирма, ви очакват сериозни неприятности.
— От какъв вид?
— Обичат ли ви вашите служители? — изведнъж попита Фролов.
— Ами попитайте ги.
— Е, страхувам се, че след три дни ще останат без любимия си шеф.
— Браво! — възхити се Портнов. — Това си е заплаха в прав текст.
Фролов се надигна:
— Надявам се, че ме разбрахте.
— Разбира се, драги — каза усмихнатият Портнов. — Аз въобще съм схватлив човек.
— Може би самоубийство? — предложи Алекс.
Обсъждаха отстраняването на Фролов.
— Катастрофа с кола?
— Не! — кресна Портнов. — Не. Не бива да изглежда като нещастен случай. Те всички — разбираш ли, всички — трябва да се убедят, че шегите с мен ще им излязат през носа. Че да ми обявяват война е не просто опасно, а смъртоносно. За да си избият от тиквите всяка мисъл за заплаха, че и на децата си да завещаят: не заплашвайте никога Портнов! Ясно ли е?
— Ще бъде изпълнено, шефе! — отговори Алекс. — Както винаги, по най-добрия начин.
Портнов го отпрати с жест.
— Юля! — извика той. — Дълго ли ще се плацикаш там?
Тя излезе от банята с мокра коса, увита в бяла хавлия.
— Бързам, господарю мой. Сега ще те успокоя.
Хавлията се свлече от мокрото й тяло, но този път голотата й предизвика раздразнението на Портнов.
— Защо идваш в такъв вид?
Тя се обърка:
— Ами нали ти сам ме извика…
6.
Юрий Анатолиевич Фролов беше отседнал в хотел „Москва“.
Дежурната на етажа, млада, с бухнала рижа коса, кокетливо му се усмихна, докато му подаваше ключа:
— Чакат ви — съобщи тя.
— Кой?
— Момиче — разбиращо се усмихна дежурната.
— Момиче? — съвсем се учуди Фролов.
Дежурната се засмя.
— Какво ви става? — объркано попита той.
— Ама че сте смешен! — тя вече се заливаше от смях. — Направо като ехо.
— Ехо?
— Аха — едва успя да каже тя. — Все повтаряте последната дума.
Фролов се насили да се усмихне и тръгна към стаята си.