В креслото срещу вратата на стаята му седеше някакво момиче. То се надигна, като го видя.
— Здравейте. Вие ли сте Юрий Анатолиевич?
— Да. На какво дължа честта? — отвърна той, като я оглеждаше.
— Изпраща ме Феликс Михайлович — съобщи тя.
— Виж ти!
— Той ме помоли да ви предам, че се е поразгорещил. И че ще направи всичко, както трябва.
— Какво именно?
— До първи ще бъдат реализирани всички доставки.
Фролов се усмихна.
— Оказва се, че вие сте делова дама. Красавица като вас би трябвало да мисли за по-приятни неща. Какво още ви нареди да ми предадете Портнов?
— Каза да ви предам, че претенциите ви са основателни. Съжалява, че е станало така, и ще оправи нещата.
— Приятно е да го чуя. Но защо е помолил именно вас да ми го предадете? Можеше да накара референта си. Или вие сте референтът?
Тя се приближи плътно до него и той усети вълнуващия аромат на парфюма й.
— Аз съм компенсацията — каза тя.
— Моля? — попита Фролов, макар че веднага разбра.
Нека да го повтори.
— Компенсацията. За причинените неудобства. До първи съм на ваше разположение.
Той отвори вратата и я покани да влезе.
— И тъй, какво ще правим? — попита Фролов.
— Ще пием шампанско — безгрижно възкликна тя. — И то много.
Единадесета глава
Из записките на Турецки
1.
Лиля Федотова ме събуди. Напоследък често й се случваше. Не си мислете нищо друго — просто сутрин идваше в кабинета, докато аз още спях там.
— Ставайте, графе, чакат ви велики дела! — казваше тя и излизаше. Даваше ми възможност да се разсъня, да се приведа в служебен вид, а понякога и да се обръсна. Лиля Федотова, изглежда, затова и идваше по-рано.
Не може да се каже, че изгарям в работата си, макар че понякога се заседавам до съмване и не успявам дори да се прибера вкъщи. Ако много ми се иска, мога да се прибера. Но работата е там, че всъщност не ми се иска много, макар да ми е мъчно без дъщеря ми. И въобще страдам от самотата.
Ирина Хенриховна, както се казва, се е изправила на зъби и нокти и човек не може да я спре. Според нейните думи търпението й било свършило. Аз съм и женкар, и лош баща, и за работата си мисля повече, отколкото за семейството. Разводът изглежда единствената алтернатива. Но засега се старая да не мисля за това.
Включих електрическата си самобръсначка и Федотова тактично излезе от кабинета. След като се приведох набързо в приличен вид, седнах зад бюрото, готов за обещаните подвизи, от които се състоят работните ми делници.
Лиля открехна вратата, увери се, че съм завършил сутрешния си тоалет, и с лека походка се запъти към бюрото си.
— Константин Дмитриевич те чака в кабинета си — мимоходом съобщи тя.
— Защо не ми звънна по телефона?
— Току-що го видях — обясни тя. — Помоли ме да ти предам. Какво странно има?
— Отивам — промърморих.
Грязнов естествено вече беше при Меркулов. Стас Аленичев, който така ми хареса при запознанството, също беше тук.
— Привет на всички! — казах, докато влизах.
— Виж, Стас — Грязнов ме посочи и пак се обърна към подчинения си. — Ето какво те чака, ако гориш в работата си като Турецки. Нима той прилича на оня блестящ мъж, с когото те запознах неотдавна? Направо клошар някакъв.
— Виж по-добре себе си — озъбих му се.
— Пак ли си спал в кабинета? — попита ме Меркулов.
— Тъй вярно — отговорих. — Затова ли ме извикахте?
— Сядай — заповяда Меркулов.
Седнах в най-отвратителното си възможно настроение. Защо — не можех да разбера.
— Можем ли да започваме? — попита Грязнов.
Костя погледна часовника си.
— Почакай! Трябва да дойде още един човек.
— Надявам се, не Ирина Хенриховна — мрачно се поинтересувах аз.
Меркулов остави репликата ми да виси във въздуха и пак погледна часовника си. После премести поглед върху стенния часовник и аз също го погледнах неволно. Беше точно девет. И в тази минута вратата се отвори и в кабинета влезе един мъж.
Външността му беше най-обикновена. Доста безлична, бих казал. И веднага разбрах в кои служби работеше.
— Запознайте се — представи го Костя. — Николай Николаевич Фирсов, отговорен служител на ФСС.