И тук се обади чекистът Фирсов:
— Съвсем правилно сте решили. В тоя случай не бива да се бърза.
Съвсем бях забравил за него, той си седеше мълчаливо до този момент. Но нещо в думите му не ми хареса и затова попитах немного дружелюбно:
— Изглежда, и вие има какво да ни съобщите?
— Разбира се — отговори той. — Иначе какво да правя тук.
Меркулов добави:
— Именно затова полковник Фирсов дойде на нашето съвещание.
— Само не ми казвайте, че Портнов е американски шпионин — посъветвах Фирсов. — Това вече ще е прекалено.
— Съвсем не е прекалено — отговори ми той. — Според нашите данни Портнов наистина е чужд агент.
Прехапах език.
— Установихме — продължи Фирсов, — че господин Портнов напоследък е развил страст към риболова. Нашите хора, които са го следили, изяснили, че като рибар никакъв го няма. Но въпреки това той ходи често в град Ковальов, там има едно не лошо за риболов езеро. Нашите хора го проследиха и засякоха контакта му с Аркадий Селезньов, учен, който работи в секретен институт. Общо взето, Портнов не си е губил времето. Но и ние не го проспахме. Така че никъде няма да се дене от нас тоя Портнов.
— Нещо сте твърде оптимистично настроен — казах аз. — Дали не го подценявате?
— Работим — сви рамене той. — И се надяваме с ваша помощ да задържим завинаги в родината тоя негодник.
— Дай боже — въздъхнах аз.
— Има данни — каза Фирсов, — че Селезньов работи над създаването на принципно нова балистична ракета. Така че американците имат огромен интерес към работата на Селезньов. Правете си сами изводите.
— Вие нали сте ги направили — усмихнах се аз. — А по-нататък? Ненапразно ни издавате тук държавните тайни. Какво се изисква от нас?
— Портнов е поръчал билети. Излита след четири дни за Щатите — обясни Фирсов.
— Е, това едва ли ще му се удаде — закани се Грязнов.
— И въпреки това си е поръчал билетите. Което означава, че той се надява да свърши своята работа за оставащото време.
— Следите ли го? — попита Меркулов.
— Разбира се — каза Фирсов. — Нещо повече, следим и Селезньов. Ако се срещнат с Портнов, ще ги задържим с уликите като шпиони.
— Това е ясно — казах аз. — Но с какво конкретно можем да помогнем?
— Не прибързвайте — отговори Фирсов. — Ако избързате и задържите Портнов, по другото дело ще отидат на вятъра всичките ни усилия да разобличим чуждите агенти.
— Ясно — намесих се пак. — Само да не отидат на вятъра нашите усилия, ако вие го изтървете…
— Каквото и да стане, той няма да излети оттук — увери ни Фирсов. — Имаме достатъчно улики, за да го задържим на летището. Като минимум.
2
Почти се свечеряваше, когато Грязнов се обади по телефона.
— Звъня ти от жилището, където е станало убийство. Искам да дойдеш тук. При това колкото се може по-бързо.
Разтревожих се от тона му.
— Портнов ли?
— Не, убит е друг човек.
— Слава, нима не разбираш какво те питам? Убийството свързано ли е с Портнов?
— Има такова предположение.
— Адресът?
Грязнов ми продиктува адреса на апартамента, откъдето се обаждаше. Свързах се със секретарката на Меркулов и тя ми каза, че той не е в кабинета си.
Но все пак ми дадоха кола.
Тръснах се на седалката до шофьора и заявих:
— Улица „Бабушкин“.
До третия етаж не се изкачих, ами направо излетях. Пред вратата на търсения апартамент стояха служители от милицията, които пазеха да не влизат външни хора. Представих се и веднага ме пуснаха при Грязнов.
Слава седеше в кухнята и изучаваше някакъв документ. Като ме видя, рязко се изправи.
— Саша! — Стори ми се, че се зарадва. — Най-после.
И в този момент в кухнята влезе Стас Аленичев. Мълчаливо си кимнахме и отидохме и тримата в стаята, където още се тълпяха хората на Грязнов и експертите.
На пода до дивана лежеше труп.
Приближих се.
Непознат за мен мъж. На вид около тридесетгодишен. На челото му — мъничка дупчица, оттам беше влязъл куршумът.
— Не го познавам — казах на Грязнов. — Защо ме извика?
— Фамилията му е Горохов — съобщи Грязнов. — Бил е компютърджия. Помислих си, че ще искаш да поговориш с жена му. Изясни се, че това убийство има връзка с делата, които ти водиш.