— Няма нужда — възрази домакинът.
— Е, хайде ние да решаваме от какво има нужда и от какво не — отсече Портнов. — Водете ни, Ян Абрамович, горим от желание да видим съкровищата на Али Баба.
На Левинсон не му оставаше нищо друго, освен да им обърне гръб и да се запъти към спалнята.
— Наистина ли държите такива пари вкъщи? — весело го подпитваше Портнов, докато вървеше след него.
Левинсон мълчеше. Лошо предчувствие сковаваше душата му, но той все още се надяваше, че ще му се размине.
До широкото легло на домакина стоеше обикновено, съвсем безлично нощно шкафче. Но погледнато отблизо, то се оказа добре монтиран сейф. Известно време Левинсон пъшка над него, като го закриваше с гърба си, за да не видят посетителите комбинацията, която набира. Накрая сейфът се отвори.
Ян Абрамович извади от него шест пачки сторублевки и ги протегна към Портнов.
— Тук са шестдесет хиляди — каза той. — Десет за вашия помощник.
— А за Козлевич? — поинтересува се Портнов.
— За какъв Козлевич? — не разбра Левинсон, макар да беше чел Илф и Петров и техният герой да му бе познат. — Не знам никакъв Козлевич!
Портнов укорително поклати глава.
— Не сме се разбирали така, Ян Абрамович. Е, добре, мен ме купихте за петдесет бона, но за моя партньор досега и дума не сме обелили.
— Но аз му давам десет хиляди! — напомни стопанинът.
— А защо не милион? — спокойно попита Портнов. — Откъде знаете каква е цената на партньора ми?
Левинсон отчаяно погледна към Сивунов. Чак сега започна да осъзнава смисъла на ставащото.
— И колко иска той? — едва изцеди от себе си домакинът.
Портнов и Сивунов се спогледаха. После Портнов заби поглед в Левинсон и произнесе твърдо:
— Милион.
— Какво?!
— Милион — повтори Феликс.
— Вие сте откачили!
— Каква е тая работа, а, Андрюха! — ухили се Портнов към своя съучастник. — През цялото време каканиже, че сме се чалдисали. Май чичкото нищо не е загрял. Я виж какво има там в шкафчето.
Сивунов кимна и пристъпи напред. Левинсон прегради пътя му.
— Да не си посмял!
Без да казва нито дума, Андрей с рязък удар в брадичката го събори на пода. Старецът падна и затихна.
В шкафчето-сейф имаше още сто и двадесет хиляди. Андрей възхитено погледна Портнов.
— Ти си гений, Феликс!
Портнов ритна с върха на обувката си безжизненото тяло на Левинсон.
— Я го свести!
Сивунов приклекна и плесна няколко пъти Ян Абрамович по бузите. Той застена и отвори очи. Като видя пак нощните бандити, попита тихо:
— Какво правите?
Вече нямаше сили нито да се страхува, нито да се разправя с тях.
Портнов се наведе над него.
— Дойдохме за милион — бавно и отчетливо произнесе той. — В шкафчето имаше само сто и осемдесет хиляди. За мен това е нищо, дреболия. Разбра ли ме? Трябва ми един милион.
— Вие сте откачили! — пак повтори Ян Абрамович.
Портнов изгледа с досада Сивунов.
— Направо се е вманиачил. Все му се иска да сме се шашнали. Я дай, Андрюха, ютията. Ще трябва да учим човека на ум и разум.
Левинсон веднага разбра какво означава това. Чувал беше от свои познати за бандитски нападения, за страшните начини за изтезание. Досега му се струваше, че се е избавил от подобни изнудвания. Беше се договорил за всичко с престъпния свят. Но дори в кошмарите си не би могъл да си представи, че изнудването ще дойде от образцовите служители на Московското управление за борба с икономическите престъпления.
Именно защото тия двамата не бяха обикновени престъпници, а самите представители на тоя лайнен закон, Ян Абрамович разбра, че те няма да се задоволят с постигнатото. И ако хванат ютията, няма да го плашат, а наистина ще го измъчват. Такива ренегати са способни на всякакво зверство.
Той им даде всичко каквото имаше в апартамента. Пари в рубли и във валута, злато, скъпоценности. Това, естествено, не бяха всичките му средства, но ударът бе наистина сериозен. В тази минута той искаше само едно: да си отидат и да го оставят на мира. После ще се оправя със своите мъчители, главното беше да остане жив тази нощ. И той изпълни всичко, което поискаха от него Портнов и Сивунов.
Левинсон им даде почти един милион.
Това беше първото блестящо проведено „дело“ на Феликс Портнов.