— Да оставим това — каза единият. — Не е наша работа, Петре.
— Така ли мислиш?
— Разбира се. Мисля, че това са си техни вътрешни проблеми. За нас е важен само договорът.
— Не знам — измърмори оня, когото нарекоха Петър.
Накрая единият от мъжете каза на Алекс:
— Полицията обаче ще ви зададе някои въпроси.
— Те в течение ли са? — попита Алекс.
— Да. Не можехме да не им разкажем. Нашият бизнес е легален. Те знаят, че сте пристигнали, и искат да се срещнат с вас веднага след подписването на договора.
— Но аз нямам какво да им кажа. — Алекс усети как противното ситно треперене пак го обхваща.
Нещо ще стане, мислеше той, нещо непременно ще се случи…
— Те ще ви зададат някои въпроси. Вие ще отговорите. Кажете им каквото знаете. Това е просто формалност.
— И аз така мисля — каза вторият.
Но чувството за опасност не напускаше Алекс. Що за работа е това, мислеше той, докога ще продължава това?
Те се приближиха към някаква сграда, пред която беше паркирана безлична кола, която им пречеше да минат.
— По дяволите! — изруга Петър.
Веднага щом колата им спря, другата се взриви, като сееше около себе си смърт и хаос.
Петър беше убит на място. Партньорът му диво закрещя и се опита да отвори вратата, за да се измъкне от колата. Към него притича някакъв тип, чието лице беше закрито от черна маска, и с един откос от автомата си го отхвърли назад. Мъжът извика и падна обратно в купето — право върху Алекс.
Ето това е, премина за миг през главата му. Ето какво чувствах. То не ме подведе. Прав бях. Те ме спипаха.
Той се опитваше да отвори вратата от другата страна, но тя не поддаваше, сякаш я бяха заварили. Алекс разбираше, че няма шанс за спасение, че смъртта диша в лицето му, но не се предаваше — опитваше ли, опитваше да избие вратата.
Мъжът с черната маска насочи автомата срещу него. Алекс обречено застина.
Не може да бъде, помисли той.
И в този миг смъртта го застигна с автоматния откос.
Портнов беше чувал отнякъде, че камилите не прощават на тези, които се намесят в любовните им игри. Изплашената камила преследва натрапника, докато не го стигне и не го стъпче.
Юлия днес беше особено нежна. Тя знаеше, че престоят на Портнов в Русия приключва. И съвсем не й се искаше той да я остави тук. А че това можеше да стане, тя изобщо не се съмняваше. Какво ли не се въртеше из главата на дъртия козел.
Нали вчера й се ядоса и процеди: „Да не знаеш много, кучко, че ще те продам на някой местен сутеньор и ще завършиш кариерата си на площада пред трите гари.“
И тя разбра, че това не са просто думи. Той като нищо щеше да го направи. Ако тя знаеше какво мисли в това време Портнов, щеше да бъде по-спокойна.
Не, мислеше си Портнов, няма да дам това момиче на никого. С никоя друга досега не му беше било така хубаво, но тя не биваше да го знае. Нека се старае, нека през цялото време да се чувства така, сякаш земята гори под краката й.
И докато те се забавляваха, в стаята, без да почука, нахълта Лео Берг.
— Вън! Какво си позволяваш?! — закрещя Портнов.
Именно в този миг той си спомни за камилите.
Лео Берг сякаш не забелязваше гнева му. И това накара Портнов да застане нащрек много повече, отколкото ако оня беше започнал да се извинява.
— За какъв дявол нахълта така? — мрачно попита той. — Какво е станало?
— Шефе — каза Берг, — беда.
— Говори де! — пак повиши глас Портнов. — С кука ли да ти вадя думите?
— Беда — повтори Берг. — Макс и Алекс са убити.
— Какво?!
— Макс е летял с вашия личен самолет, а Алекс с редовен полет. Те са взривили самолета и са разстреляли Алекс, когато са спрели пред офиса на нашите партньори в София.
— Кой? Хванали ли са ги?
— Не, шефе.
— Така или иначе… — промърмори Портнов неясно и се обърна към Юлия: — Махай се!
Тя стремително избяга от стаята, без дори да прикрие голотата си.
Портнов изгледа пак Берг.
— Всичко ли е готово за отпътуването?
— Да, шефе.
— Какво става със Селезньов?
— Всичко е наред.
— Добре — кимна Портнов. — А сега помълчи малко.
И той започна да се разхожда от ъгъл до ъгъл из огромната стая. Трябваше да се успокои и да обмисли всичко. В никакъв случай не биваше да действа прибързано.