Володин въпросително погледна Кравцов, който едва забележимо му кимна.
Кравцов влезе в кабинета на Радзиевски, а Володин остана в приемната. Двете секретарки му се усмихваха, но той не реагираше и момичетата, след като се спогледаха, пак се заеха с работата си.
Едната все пак попита:
— Чашка кафе?
Той мълчеше мрачно.
И в това време от кабинета на Радзиевски се чу плясък, сякаш някой удари с длан по бюро.
Момичетата се спогледаха разтревожено.
— Какво става там?
— Ей сега ще видя — каза едната и тръгна към кабинета.
Володин я спря:
— Не мърдай!
В ръката му се появи пистолет със заглушител.
Секретарката подплашено отстъпваше от вратата на кабинета, като гледаше с разширени от ужас очи пистолета.
В това време от кабинета на Радзиевски излезе Кравцов и мълчаливо се насочи към вратата насреща — в кабинета на заместника. Държеше в ръка същия пистолет със заглушител. Той не обърна никакво внимание на секретарките. И напразно.
Като го видяха да излиза от кабинета на шефа им с оръжие в ръка, двете момичета пронизително запищяха и това ги погуби.
Двата изстрела прозвучаха почти едновременно. Кравцов застреля по-близката до себе си, а Володин — другата. Впрочем изстрели можеше да ги нарече човек само условно просто две изплющявания.
Без да се задържа повече, Кравцов влезе в кабинета на заместника с насочен пистолет. Володин застана до вратата на приемната, за да блокира достъпа на някой, който евентуално бе чул писъците.
Володин чу пак два изстрела — Кравцов приключи задачата си в кабинета на заместника.
Когато Кравцов излезе от кабинета, вратата на приемната се отвори и нахълта охранителят. Като видя Кравцов с пистолет в ръката, той стреля, без да се замисля, и го улучи в гърдите. Следващия изстрел даде Володин — в тила на охранителя. Той падна по лице на мокета.
Кравцов беше още жив, но раната бе сериозна.
— Трябва да се махаме — едва изговори той. — Помогни ми, Миша.
Володин мълчаливо го гледаше.
— Вземи ме, Миша — хриптеше Кравцов. — За бога, помогни ми…
Като го гледаше все така невъзмутимо, Володин каза тихо:
— Виждаш ли, Семьон Сергеевич, че бях прав. Добре, че ми каза предварително името.
Той насочи пистолета си срещу него. Дулото му гледаше като черно око, което изведнъж се взриви и в главата на Кравцов избухна мълния.
Володин невъзмутимо напусна приемната.
Докато той излизаше от офиса, го забеляза само старата чистачка, която се беше свила от страх в един ъгъл на коридора.
Володин не я забеляза, обаче бабичката го изпрати с изплашен, но внимателен поглед.
Тринадесета глава
Фирсов
1.
Стас Аленичев изпращаше Люба на летището.
Отидоха дотам с такси и Люба се тревожеше през цялото време, че ще закъснее: регистрацията на пътниците приключваше четиридесет минути преди полета.
Но успяха, макар Стас леко да съжаляваше за това.
Пред вратата на коридора за заминаващите пътници Люба спря и му подаде ръка.
— Довиждане, Стас. Благодаря ти за всичко.
— Люба — каза той, — може би…
И млъкна. Мълча доста дълго, преди да се осмели да произнесе:
— Може би ще останеш?
После, когато тя отлетя, Стас дълго се чудеше: нима тази не съвсем млада вече жена така му влезе в душата само защото готвеше вкусно? Нима за това се реши да й предложи ръката и сърцето си? А той само за това мислеше през последните дни, преди тя да си замине.
В онази нощ се прибра вкъщи към два през нощта. Спеше му се ужасно. Съвсем беше забравил, че отстъпи стаята е и на дъщерята на покойния Маков. Затова влезе шумно и без да се замисля, светна лампата.
Люба седна на леглото и го загледа, като примигваше от ярката светлина.
— Ох — каза Стас и уморено се подпря на стената. — Извинете, Любов Григориевна.
Тя мълчеше и го гледаше.
— Простете — повтори Стас. — Аз само за минута…
Люба бързо се надигна от леглото и както си беше по нощница, отиде до Стас. После погали с ръка косата му.
— Умори ли се? — ласкаво каза тя. — Натича ли се…
Той изведнъж почувства, че ужасно му се иска… не, не да се нахвърли на нея, да я прегърне и да я нацелува… Той разбра, че просто иска да сложи чело на рамото й и… да заплаче.