Тя закима бързо:
— Аха, разбира се, че го разгледах, как не… Един такъв немного висок… И походката му беше една такава…
— Каква?
— Припряна. Бързаше.
— Така ли? — каза Турецки. — Че закъде е бързал? Да не са го гонели?
— Ами — каза бабичката — може би…
— Защо може би?
— Ами той нали ги изби всичките! — обясни жената на Турецки. — Затова и е бързал, да не го хванат.
— Как се казвате?
— Анастасия Петровна.
— Забележително, Анастасия Петровна. Как изглеждаше тоя убиец?
— Нали ви казвам — въздъхна старицата. — Той… — И тя замълча.
— Какво, Анастасия Петровна? — внимателно я попита Турецки.
Чистачката огледа присъстващите объркано.
— Как така? — с недоумение проговори тя. — Нали го гледах…
— И какво?
— Ами това! — неочаквано рязко отвърна тя. — Това, че няма какво да си спомня. Съвсем нищо.
Турецки й посъчувства.
— Е, може би все нещо ви се е набило в очите. Бенка някоя, белег…
— Не, не — мърмореше бабичката. — Нищо. Пустота някаква.
Грязнов застана нащрек.
— Пустота ли? — повтори той. — Кажете, Анастасия Петровна, помните ли какви бяха очите му?
Тя се замисли.
— Очите му? Очите му…
Аленичев, Турецки и Грязнов затаиха дъх.
— Пусти някак му бяха очите. Такива… Нищо нямаше и тях.
Наложи се да закарат Анастасия Петровна в следствената част на Главна прокуратура.
В присъствието на свидетели Турецки й показа шест фотографии, сред които беше фотороботът на предполагаемия убиец.
— Ето го! — каза свидетелката и забоде пръст във фоторобота.
Анастасия Петровна подписа протокола и попита Грязнов:
— Хванахте ли го вече?
— Не — отговори той. — Но непременно ще го хванем. Благодаря ви, Анастасия Петровна. Много ни помогнахте.
— С какво? — учуди се тя.
— Помогнахте ни! — потвърди Турецки. — Благодаря ви, колата ще ви върне обратно.
Тримата отидоха при Меркулов. В кабинета му пак завариха Фирсов, който в последно време сякаш не излизаше оттук.
— Зачестихте нещо при нас, Николай Николаевич — забеляза Турецки. — Какво ново при рицарите на плаща и кинжала?
— Намира се — флегматично отвърна Фирсов. — А какво стана на Ленинградски проспект? Пипнахте ли злодеите?
— Злодея — поправи го Турецки. — Дошли са двама, а си е отишъл един. Съучастникът му е убит.
— При това го е убил не някой друг, а самият злодей — добави Грязнов.
— Доказателства? — попита Турецки.
Грязнов се канеше да отговори, но Меркулов го прекъсна:
— Ако правилно разбирам, вече започнахме съвещанието… Затова докладвайте поред.
Грязнов започна да докладва. Говореше спокойно, доказателствата, които привеждаше, звучаха убедително.
И все пак, когато свърши, Меркулов попита:
— А защо решихте, че именно този убиец е ликвидирал съучастника си?
В разговора се намеси Фирсов:
— Ние идентифицирахме този човек. Имам предвид килъра.
Думите направиха нужното впечатление. Турецки дори възкликна:
— Да не е от вашите?
— За съжаление — въздъхна Фирсов. — Наистина е един от нашите бивши служители. Когато получихме фоторобота от МУР и се запознахме с другите материали по убийствата, разбрахме кой е. Познат почерк. Този човек е бил в най-засекретения отряд. Има суперподготовка. Отрядът бил разпуснат и той изчезна от полезрението ни. И ето че изплува. За съжаление — повтори Фирсов.
— Първо разгонихте най-добрите си кадри, а сега ги ловите в качеството на престъпници — каза Турецки.
Фирсов не реагира, но явно това му се удаваше с мъка. И той отговори, без да поглежда към Турецки:
— Вие сериозно ли мислите, че сме разпуснали собствените си служби? Смятате, че сме го искали? Не би било зле да знаете, че единствените, които протестират срещу такава кадрова политика, сме ние. И единствените, на които никой не обръща внимание, пак сме ние.
Меркулов се намеси навреме:
— Та коя е тая тайнствена личност? — попита той.
Фирсов веднага отговори:
— Михаил Игнатиевич Володин. Ето го, можете да му се полюбувате.