— Дано да е така — усъмних се, като гледах как Селезньов изчезна зад вратите на кафенето. — Не знам защо, но не ми харесва тая работа.
— Не психясвай, Саша — помоли ме Грязнов. — Ще ги спипаме, не се тревожи.
— Добре, ще чакаме Портнов.
Минаха десет минути. Петнадесет. Половин час.
— Какво става?! — изведнъж възкликна Грязнов, като видя, че Селезньов излиза от кафенето, без да дочака Портнов.
Отиваше си. Тоест стоеше край канавката и чакаше с дигната ръка, за да спре някое такси.
— Давай! — заповяда Грязнов на шофьора. — Приближи се до него.
Колата, в която седяхме, потегли. Грязнов каза по радиостанцията на своите хора:
— Аз ще го задържа.
Спряхме до Селезньов. Той се наведе към прозореца на нашата кола, видя мен и Грязнов и се дръпна. Каза дословно следното:
— Не, приятели. Карайте. Аз сядам само в свободни коли.
Когато аз започнах да настоявам: „Сядайте“, той заклати глава:
— Карайте, момчета. Страх ме е от вас.
Изскочих от колата, като вадех в движение пистолета си, и го хванах за рамото.
— Сядай вътре! На кого говоря?
Той трепна и се шмугна в купето.
Грязнов някак странно изгледа нашия пътник.
— Това не е Селезньов.
— Кой си ти? — попитах мъжа, когото взехме за Селезньов.
— Аз? Аз съм Коля.
Направо да го водиш в детската градина — Коля!
— И какво правиш тук, Коля? — ласкаво го попитах. — Защо дойде в това кафене?
— Ами помолиха ме. Казаха ми: ще смениш в електричката един мъж, ще вземеш чантата му, ето тая — той вдигна чантата, която лежеше на коленето му. — Отиваш в кафето, стоиш четиридесет минути и си тръгваш. Платиха ми сто долара. А аз какво? Да ги откажа ли?
— Кой те помоли? — попита Грязнов.
— Един мъж. Не знам кой е. Не съм му искал документите.
Той наистина приличаше малко на Селезньов. Здравата ни прекараха.
И вероятно Селезньов не беше света вода ненапита в тая измама.
Може би дори свиреше първа цигулка. Или поне втора.
На първата безусловно скрибуцаше Портнов.
Гадове…
2.
Грязнов се обади по радиостанцията на Фирсов.
— Не е той.
— Разбрах — отговори Фирсов. — Ще бъда при вас след три минути.
Гласът му беше безстрастен както винаги. Сякаш нищо не можеше да го извади от равновесие.
Той спря при нас и се премести в нашата кола. Така Коля се оказа между Фирсов и мен.
И кръстосаният разпит започна. Фирсов и аз задавахме поред въпросите си.
— Кой е човекът, с когото се договори?
— Не знам.
— Къде се запознахте?
— Не помня.
— Амнезия ли имаш?
— Наистина не помня.
— Фамилия?
— Гогол.
— Казах: фамилията ти!
— Наистина е Гогол.
— Лично и бащино име?
— Николай Василиевич. Наистина. — Той се прекръсти. — Гръм да ме тресне, ако лъжа!
— Ще те тресне — обещах му аз. — Месторабота, адрес?
— Безработен съм. Живея на Сушчевски вал…
— Къде се запозна с човека, който те прати в кафенето?
— Не помня, ей богу — пак се прекръсти Коля.
— За какво конкретно те помоли? И по-подробно. Бързо, говори!
В този момент в джоба на Фирсов записука телефонът.
— Ало! — веднага откликна той. Внезапно почервеня.
— Кой?
За пръв път го виждах в това състояние. Все ми се струпаше, че нищо не може да наруши спокойствието му.
— Какво?! — крещеше в слушалката Фирсов. — Повтори! После пъхна телефона в джоба си и потупа шофьора по рамото:
— На летището! Домодедово! Карай по-бързо!
Колата се понесе по шосето. Домодедово за щастие беше най-близкото летище до мястото, където се намирахме.
А Фирсов вече заповядваше с овладян тон:
— Внимание! Всички спешно да се отправят към летище Домодедово! На резервната писта. Там се подготвя за полет самолет на компанията „Руски авиолинии“. Свържете се с диспечера. Да се задържи самолетът на всяка цена! Ситуацията е много сериозна. При необходимост разрешавам всичко, включително вариант номер едно.
Обърнах се и погледнах назад. След нас се носеха няколко коли, следвайки указанията на Фирсов.