Выбрать главу

— Дано да е така — усъмних се, като гледах как Селезньов изчезна зад вратите на кафенето. — Не знам защо, но не ми харесва тая работа.

— Не психясвай, Саша — помоли ме Грязнов. — Ще ги спипаме, не се тревожи.

— Добре, ще чакаме Портнов.

Минаха десет минути. Петнадесет. Половин час.

— Какво става?! — изведнъж възкликна Грязнов, като видя, че Селезньов излиза от кафенето, без да дочака Портнов.

Отиваше си. Тоест стоеше край канавката и чакаше с дигната ръка, за да спре някое такси.

— Давай! — заповяда Грязнов на шофьора. — Приближи се до него.

Колата, в която седяхме, потегли. Грязнов каза по радиостанцията на своите хора:

— Аз ще го задържа.

Спряхме до Селезньов. Той се наведе към прозореца на нашата кола, видя мен и Грязнов и се дръпна. Каза дословно следното:

— Не, приятели. Карайте. Аз сядам само в свободни коли.

Когато аз започнах да настоявам: „Сядайте“, той заклати глава:

— Карайте, момчета. Страх ме е от вас.

Изскочих от колата, като вадех в движение пистолета си, и го хванах за рамото.

— Сядай вътре! На кого говоря?

Той трепна и се шмугна в купето.

Грязнов някак странно изгледа нашия пътник.

— Това не е Селезньов.

— Кой си ти? — попитах мъжа, когото взехме за Селезньов.

— Аз? Аз съм Коля.

Направо да го водиш в детската градина — Коля!

— И какво правиш тук, Коля? — ласкаво го попитах. — Защо дойде в това кафене?

— Ами помолиха ме. Казаха ми: ще смениш в електричката един мъж, ще вземеш чантата му, ето тая — той вдигна чантата, която лежеше на коленето му. — Отиваш в кафето, стоиш четиридесет минути и си тръгваш. Платиха ми сто долара. А аз какво? Да ги откажа ли?

— Кой те помоли? — попита Грязнов.

— Един мъж. Не знам кой е. Не съм му искал документите.

Той наистина приличаше малко на Селезньов. Здравата ни прекараха.

И вероятно Селезньов не беше света вода ненапита в тая измама.

Може би дори свиреше първа цигулка. Или поне втора.

На първата безусловно скрибуцаше Портнов.

Гадове…

2.

Грязнов се обади по радиостанцията на Фирсов.

— Не е той.

— Разбрах — отговори Фирсов. — Ще бъда при вас след три минути.

Гласът му беше безстрастен както винаги. Сякаш нищо не можеше да го извади от равновесие.

Той спря при нас и се премести в нашата кола. Така Коля се оказа между Фирсов и мен.

И кръстосаният разпит започна. Фирсов и аз задавахме поред въпросите си.

— Кой е човекът, с когото се договори?

— Не знам.

— Къде се запознахте?

— Не помня.

— Амнезия ли имаш?

— Наистина не помня.

— Фамилия?

— Гогол.

— Казах: фамилията ти!

— Наистина е Гогол.

— Лично и бащино име?

— Николай Василиевич. Наистина. — Той се прекръсти. — Гръм да ме тресне, ако лъжа!

— Ще те тресне — обещах му аз. — Месторабота, адрес?

— Безработен съм. Живея на Сушчевски вал…

— Къде се запозна с човека, който те прати в кафенето?

— Не помня, ей богу — пак се прекръсти Коля.

— За какво конкретно те помоли? И по-подробно. Бързо, говори!

В този момент в джоба на Фирсов записука телефонът.

— Ало! — веднага откликна той. Внезапно почервеня.

— Кой?

За пръв път го виждах в това състояние. Все ми се струпаше, че нищо не може да наруши спокойствието му.

— Какво?! — крещеше в слушалката Фирсов. — Повтори! После пъхна телефона в джоба си и потупа шофьора по рамото:

— На летището! Домодедово! Карай по-бързо!

Колата се понесе по шосето. Домодедово за щастие беше най-близкото летище до мястото, където се намирахме.

А Фирсов вече заповядваше с овладян тон:

— Внимание! Всички спешно да се отправят към летище Домодедово! На резервната писта. Там се подготвя за полет самолет на компанията „Руски авиолинии“. Свържете се с диспечера. Да се задържи самолетът на всяка цена! Ситуацията е много сериозна. При необходимост разрешавам всичко, включително вариант номер едно.

Обърнах се и погледнах назад. След нас се носеха няколко коли, следвайки указанията на Фирсов.