Ако някой го притиснеше до стената, той щеше да каже, че фотографиите му дават пълна представа за нещата отвътре в степента, в която се нуждае, и че обектът му изобщо е без значение. Това, което сега имаше значение, бе Нощния авиатор, неговият прилеподобен приятел, и как той се бе появил с валсова стъпка в живота на Рей и Елън Сарч преди седмица-две.
Авиаторът бе слязъл от самолета си и влязъл в офиса, в който с големи червени букви висеше предупреждение на Федералната асоциация по въздухоплаване, алармиращо за евентуалната поява на опасен тип, пилотиращ „Чесна Скаймастър“ 337, с номер на опашката на самолета 101BL и който е вероятният убиец на двама души. Този тип, се посочваше в съобщението, би могъл да се представи като Дуайт Ренфийлд. „Скаймастър“ се бе приземил, Дуайт Ренфийлд се бе подписал и най-вероятно бе прекарал следващия ден в търбуха на самолета си. А защо двамата Сарч, които винаги бяха нащрек, не бяха реагирали?
Двамата Сарч не бяха казали нищо, двамата Сарч не бяха направили нищо.
Само че последното не бе съвсем истина. Дийс откри, че Рей Сарч определено бе направил нещо странно, той бе поканил Нощния авиатор да гледа стар епизод на „Пистолетен дим“ и да пийнат бира заедно с жена му. Бяха се отнесли към него като към стар приятел. И след това, на следващия ден, Елън Сарч бе взела час във фризьорския салон, което бе изненадващо за Селида Маккамон, посещенията на Елън бяха обикновено редовни и точни като часовник и това посещение бе поне две седмици по-рано, отколкото Селида би я очаквала. Инструкциите й бяха необичайно ясни, тя искаше не само обикновеното подстригване, но и къдрене и… леко боядисване.
— Тя със сигурност искаше да изглежда по-млада — бе казала Селида Маккамон на Дийс и след това избърса сълза от бузата си с опакото на ръката.
Но поведението на Елън Сарч бе направо банално в сравнение с това, което съпругът й бе направил. Той се бе обадил във Федералната агенция по въздухоплаване във „Вашингтон нешънъл“ и ги бе предупредил да пуснат общо съобщение, с което изваждат летището в Дъфри от списъка на действащите летища поне за известно време. Другояче казано, той бе пуснал кепенците и бе затворил магазина.
По пътя към дома той се бе отбил да зареди с бензин в бензиностанцията на „Тексако“ в Дъфри и бе казал на Норм Уилсън, собственика, че му се струва, че се разболява от грип. Норм бе казал на Дийс, че тогава си е помислил, че Рей сигурно му е казал истината — изглеждал пребледнял и отпаднал, внезапно по-стар за годините си.
В онази нощ двамата бдителни пожарникари изгарят до смърт. Рей Сарч бе открит в малката диспечерска стаичка обезглавен, главата му бе откъсната и захвърлена в далечния ъгъл, където бе застанала на разръфаното пънче на шията и гледаше към отворената врата с обезумели изцъклени очи, сякаш имаше какво да види пред себе си.
Жена му бе открита в стаята на караваната на семейство Сарч. Бе в леглото. Бе облечена с пеньоар, толкова нов, сякаш не бе го обличала никога преди тази нощ. Тя бе вече старица, бе казал заместник-шерифът (срещу двадесет и пет долара, той бе по-скъп източник от Езра Удивителния механик-Джинената глава, но си струваше), но трябваше само да я погледнеш, за да се увериш, че пред тебе лежи жена, която се е приготвила за любовна нощ. Дийс така бе харесал носовия му изговор, че си го бе записал в бележника. Във врата й имаше две огромни, сякаш пробити със шило дупки, едната в сънната артерия, другата във вратната вена. Лицето й бе спокойно, очите затворени, ръцете върху гърдите. Въпреки че тя бе загубила кръвта си почти до последната капка, имаше няколко петна върху възглавниците под нея и още няколко върху книгата, която лежеше отворена върху корема й: „Вампирът Лестат“ от Ан Райс.
А Нощния авиатор?
Малко преди полунощ на 31 юли, или точно след полунощ, в сутринта на първи август, той просто бе отлетял. Като хала.
Или като прилеп.
8
Дийс кацна в Уилмингтън седем минути преди официалния залез. Докато намаляваше скоростта и продължаваше да плюе кръвта, която се стичаше в устата му от раната под окото, видя как една светкавица падна с такъв ослепителен синьобял огън, че за малко да го заслепи. След светкавицата последва най-оглушителният гръм, който бе някога чувал. Впечатлението за звука бе потвърдено, когато още един прозорец в пътническото отделение, пукнат от едва избегнатия сблъсък с „Пиемонт“ 727, сега се пръсна навътре като облак евтини диаманти.
В ослепително ярката светлина той видя как тумбестото здание от лявата страна на писта 34 бе пронизано от мълнията. То експлодира, като избълва огън в колона чак до небесата, макар и заслепяващ, пожарът бе лишен от мощта на мълнията, която го бе запалила.