Всичко, което се случи по-късно, той запомни с изумителна яснота, но от момента, в който неговият самолет „Бийч“ спря на пистата пред терминала срещу задния край на пътническия самолет „Лиърджет“, наклонен на една страна, до момента, когато чу първите писъци от терминала, всичко, което запомни със сигурност, бе как се обърна, за да вземе фотоапарата си. Не можеше да напусне самолета без камерата си, никонът бе най-скъпият му приятел, по-близък от съпруга. Бе го купил в някакъв магазин в Толедо, когато бе на седемнадесет години и продължаваше да си служи с него и досега. Прибавяше обективи, но основната кутия бе останала същата и до ден днешен, единствените промени бяха одраскванията и вдлъбнатините, които са естествени в процеса на работата. Никонът бе в еластичния джоб под седалката му. Той го извади, погледна го, за да се увери, че е непокътнат, и като видя, че не е пострадал, се успокои. Окачи го на врата си и се наведе над люка.
Натисна лоста, скочи надолу, олюля се и за малко да падне, но успя да хване апарата си, преди да го удари в цимента на пистата. Последва ново изръмжаване на гръмотевица, но този път това наистина бе само ръмжене, далечно и незастрашително. Вятърът го докосна като галеща ръка… но под колана той почувства как замръзва. Дийс направи гримаса. Естествено, нямаше да опише в репортажа си как подмокри гащите, когато неговият „Бийч“ и реактивният самолет „Пиемонт“ едва избягнаха сблъсъка.
От терминала се разнесе немощен, но пронизващ писък — писък на смесена агония и ужас Сякаш някой бе зашлевил Дийс през лицето. Той веднага дойде на себе си. Отново се съсредоточи върху основната си цел. Погледна часовника си. Не работеше. Или от сътресението се бе счупил, или просто си бе спрял. Часовникът му бе от онези приятни антики, които трябва да навиваш, а той бе забравил кога го бе навил за последен път.
Настъпил ли бе вече залезът? Навън бе тъмно като в рог, но покрай всички тези гръмотевици, които падаха около летището, бе трудно да се каже какво става. Беше ли онова нещо?
Последва още един писък — не, не бе писък, а зловещ пронизителен вик — и звукът от счупено стъкло.
Дийс реши, че залезът повече няма значение.
Той се затича, като по пътя мимоходом забеляза, че допълнителните резервоари на генератора все още горяха и във въздуха се носи миризмата на бензин. Опита се да увеличи скоростта си, но имаше чувство, че бяга в цимент. Чакалнята се приближаваше, но не особено бързо. Не достатъчно бързо.
Моля, не! МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ! МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ! О, МОЛЯ, НЕДЕЙТЕ!
Този писък, който се движеше по спирала нагоре и надолу, бе внезапно прекъснат от ужасен, нечовешки вой. И все пак в него имаше нещо човешко и това бе може би най-ужасното. В оскъдната светлина на аварийните лампи, закачени по ъглите на терминала, Дийс видя как нещо се разбива в стената на терминала, която гледаше към паркинга — тази стена бе почти изцяло от стъкло и… излетя навън. Приземи се на рампата с приглушен тъп звук, претърколи се и тогава Дийс разбра, че това е човек.
Бурята отминаваше някъде надалеч, но от време на време за щастие небето се осветяваше от светкавици и когато Дийс изтича задъхан на паркинга, най-накрая видя самолета на Нощния авиатор, с номера 101BL, смело написан на опашката. Буквите и цифрите изглеждаха черни в това осветление, но той знаеше, че са червени, но това нямаше значение. Камерата му бе заредена с високочувствителен и бърз черно-бял филм и въоръжена с автоматична светкавица, която щеше да светне само ако светлината е прекалено ниска за скоростта на филма.
Багажното отделение на скаймастъра зееше като устата на мъртвец. Под него имаше голяма купчина пръст, в която разни неща пълзяха и се движеха. Дийс видя купчината, засне я два пъти и спря. Сега сърцето му бе пълно не само със страх, но и с диво преливащо щастие. Всичко бе съвпаднало!
Да, помисли си той, но не смей да го наречеш късмет — никога не смей да го наречеш късмет. Не го наричай даже предчувствие.
Точно така. Не бе късметът, който го бе затворил в онази скапана мотелска стаичка с дрънчаща климатична инсталация; не бе подозрение или предчувствие това, което го бе залепило часове наред за телефона да се обажда по най-затънтените летища и да дава номера от опашката на самолета на Нощния авиатор отново и отново. Това бе чист репортерски инстинкт и ето че тук и сега той бе започнал да му се отплаща. Само че това не бе обикновено възнаграждение за усилията, това бе джакпот, Елдорадо, баснословният голям удар.