Той спря пред зейналото багажно отделение на самолета и се опита да вдигне камерата. За малко да се задуши в ремъка й. Изруга. Разви ремъка. Насочи апарата.
От чакалнята последва още един писък — женски или детски. Дийс едва го долови. Мисълта, че сигурно в този миг се извършва убийство, бе последвана от мисълта, че убийството ще даде допълнителен привкус на историята, и след това изчезнаха и двете мисли, докато той направи три бързи снимки, като се увери, че хвана в кадър зеещото багажно отделение и номера на опашката. Самозареждащият се апарат леко изсъска.
Дийс се затича към чакалнята. Прозвуча още звън на разбито стъкло. Последва още един тъп звук и още едно тяло бе изхвърлено върху цимента като парцалена кукла, която бе натъпкала с някаква тъмна гъста сиропена течност. Дийс видя й едно размазано, забавено движение, нещо, което се ветрееше на талази, което би могло да бъде пелерина, но все още бе прекалено далеч, за да каже със сигурност. Той се обърна. Направи още две снимки на самолета, този път нямаше шега, снимките трябваше да се получат: Зеещото багажно отделение и купчината пръст щяха да излязат контрастни, чисти и неопровержими, след като се промият.
След това се обърна и затича към чакалнята. Изобщо не му хрумна фактът, че бе въоръжен единствено със своя стар „Никон“.
Той спря на около десетина метра. Имаше три трупа, двама възрастни, по един от всеки пол, и още един, който би могъл да бъде или на дребна жена, или на тринадесет-четиринадесетгодишно момиче. Трудно бе да са каже, тъй като главата й липсваше.
Дийс насочи апарата си и засне три бързи кадъра, като светкавицата му оставяше своята собствена бяла мълния, автоматичното зареждащо се устройство издаваше тихия си доволен, мъркащ звук.
Той не бе престанал да брои колко пози е използвал. Филмът имаше тридесет и шест кадъра. Бе заснел единадесет. Оставаха му двадесет и пет. Имаше още един филм, натъпкан в дълбоките джобове на панталона си, и това бе страхотно… само ако има шанс да го зареди. Никога не можеш да разчиташ на това, с такива фотографии трябва да сграбчваш мига, докато можеш. Това определено бе банкет в заведение за бързо хранене.
Дийс стигна до чакалнята и рязко разтвори вратата.
9
Той мислеше, че е виждал всичко, каквото може да се случи в живота, но се оказа, че никога не бе виждал нещо подобно. Никога.
Колко души? — прозвуча в съзнанието му. — Колко души си уморил? Шест? Осем? Може би цяла дузина?
Не можеше да каже. Нощния авиатор бе превърнал малката чакалня в скотобойна. Навсякъде бяха разпръснати тела и парчета от трупове. Дийс видя крак, обут в черна гуменка, засне го, разкъсан торс, засне и него. Имаше някакъв мъж в омаслен комбинезон на механик, който бе все още жив и за един сякаш неземен момент той си помисли, че това бе Езра Удивителния механик-Джинената глава от летището в Къмбърланд, но този тип бе не просто плешив, той бе изцяло с гола глава. Лицето му бе разцепено широко от челото до брадата. Носът му бе разполовен и напомни на Дийс по някаква безумна аналогия за препечен кренвирш, разцепен на две и готов за хлебчето.
И изведнъж, просто така, нещо вътре в него се разбунтува и изпищя Не мога повече! с такъв настойчив глас, че просто не можеше да не го забележи, да не говорим да му устои.
Повече не мога, спри, свършен съм!
Той видя една стрелка, нарисувана на стената, а под нея бе написано: ОТТУК ЗА СТАИТЕ ЗА ПОЧИВКА НА ПЕРСОНАЛА. Дийс се затича в посоката, накъдето сочеше стрелката, фотоапаратът подскачаше и потракваше.
Мъжката тоалетна бе първата, на която се натъкна, но Дийс нямаше да обърне внимание на това даже ако тоалетната бе за извънземни. Той ридаеше със силни, дрезгави и груби хрипове. Не можеше да повярва, че именно той издава тези звуци. Бяха преминали години, откакто бе плакал за последен път. За последен път бе плакал като малък.
Той разтвори вратата с удар, залюля се като скиор, загубил за миг контрол върху ските, и се вкопчи в ръба на втория умивалник. Той се наведе над него и всичко излезе в богат и вонящ потоп, нещо се плисна обратно върху лицето му, нещо се залепи в кафеникави петна върху огледалото. Удари го миризмата на печеното пиле, което бе хапнал, надвесен над телефона в мотелската стая — това бе точно преди да открие златната жила и да се затича през глава за самолета, и отново повърна, като издаде силен скърцащ звук като пренатоварен механизъм, в който се ронят зъбците на отделните колелца.
Господи — помисли си Дийс — Боже мой, това не е човек, не може да бъде човек…