Частни самолети се бяха приземявали предната нощ на всички вероятни летища и машини от марката „Чесна скаймастър“ 337 бяха кацали на всички тях. Това не бе изненада, тъй като в частната авиация те бяха това, което са тойотите в автомобилизма. Но самолетът „Чесна скаймастър“ 337, кацнал снощи в Уилмингтън, бе този, който той търсеше, нямаше спор за това. Най-накрая бе надушил следите на оня тип.
Точно по петите му.
— 471 В, вектор ILS, писта 34 — избуча някакъв глас в слушалките му. — Лети в направление 160. Спусни се и поддържай 1000 метра.
— Направление 160. Спускам се от 2000 на 1000 метра, разбрано.
— И внимавай, тъй като времето при нас е доста скапано.
— Разбрано — каза Дийс, като си помисли, че старият селяндур Джон, седящ в бирената бъчва, наречена диспечерска кула в Уилмингтън, сигурно се смята за много готин тип, задето му е казал това. Той знаеше, че в района времето все още е доста неприятно, можеше да види буреносните облаци и мълниите, които избухваха в тях като гигантски фойерверк. Бе прекарал последните четиридесет минути в безсмислено кръжене, чувстваше се по-скоро като парцал в центрофуга, отколкото като пилот в двумоторен бийчкрафт.
Изключи автопилота, който го въртеше до пълна отврата над едно и също глупаво парче селскостопанска земя от Северна Каролина, което ту изчезваше, ту се появяваше под него, и сграбчи кормилото. Доколкото можеше да види, там, долу, нямаше характерните за щата памучни плантации. Само няколко използвани тютюневи нивици, сега обрасли с къклица. Дийс бе щастлив да насочи носа на самолета си към Уилмингтън и да започне спускането, наблюдаван от авиодиспечерите и кулата за контрол на въздушния трафик.
Взе микрофона, мислеше да извика стария селяндур Джон там, долу, и да го попита дали при тях в този миг става нещо странно — на читателите на „Инсайд вю“ вероятно щеше да им хареса история, която се развива през една тъмна и бурна нощ, но размисли и го изключи: Имаше доста време до залез слънце, той бе проверил официалното време в Уилмингтън по пътя от „Вашингтон нешънъл“. Не, реши той, може би ще е по-добре, ако запази въпросите за себе си. Засега.
Дийс вярваше, че Нощния авиатор е истински вампир, така, както като малък вярваше, че ако не слуша, Торбалан ще го отнесе в чувала си, а щом оня тип си бе въобразил, че е вампир — Дийс бе убеден, че героят му си вярваше, — тогава вероятно щеше да се придържа към правилата.
Животът в края на краищата имитира изкуството. Граф Дракула с разрешително за частен пилот.
„Трябва да си признаеш — помисли си Дийс, — че това е много по-добре, отколкото убийци пингвини, които се готвят да отхвърлят господството на човешката раса.“
Самолетът подскочи, докато минаваше през дебела пелена кълбести облаци. Дийс изруга и го стабилизира, въпреки че се друсаше и тресеше все по-силно в това ужасно време.
И двамата ще загинем, бебчо — си помисли той.
Когато отново излезе от облаците, видя светлините на Уилмингтън и Райтсвил бийч съвсем ясно.
Да, сър, дебеланковците, които пазаруват в крайпътния супермаркет, ще харесат тази история, — му хрумна, когато една мълния светна отляво на борда. — Те са готови да изкупят седемдесет милиона от тази история, когато отиват за вечерната си порция от чипс и бира.
Но имаше и нещо друго и той го знаеше. Цялата работа можеше да бъде… дяволски истинска.
Тази история би могла да бъде действителна.
„Някога тази мисъл изобщо нямаше да мине през главата ти, старче — помисли си той. — Може би и ти сдаваш багажа.“
Но в главата му вече танцуваха големи тлъсти заглавия като нощни пеперуди. РЕПОРТЕР НА „ИНСАЙД ВЮ“ СЕ ДОКОПВА ДО ОБЕЗУМЯЛ НОЩЕН АВИАТОР. ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ПРАВА ВЪРХУ ИСТОРИЯТА КАК КРЪВОПИЕЦЪТ НОЩЕН АВИАТОР БЕ ХВАНАТ НАЙ-НАКРАЯ. „НЕ МОГА БЕЗ ТОВА“ — ЗАЯВИ СМЪРТОНОСНИЯТ ДРАКУЛА.