Това не бе нещо кой знае какво — Дийс трябваше да си признае, — но въпреки това си мислеше, че ще свърши работа. Мислеше си, че ще дойде точно на място.
Най-накрая той взе микрофона и натисна копчето. Знаеше, че неговият приятел кръвопиец е все още долу, но също така знаеше, че няма да се успокои, докато не се увери с абсолютна сигурност.
— Уилмингтън, тук е 417 В. Има ли все още при вас там долу на рампата, един „Скаймастър“ 337 от Мериленд?
През пукането на статичното електричество той долови:
— Изглежда, че да, стари досаднико. Сега не мога да говоря. Чака ме цялото въздушно движение.
— Има ли червени кантове на опашката? — настоя Дийс.
За миг помисли, че няма да получи отговор:
— Червени кантове, струва ми се, че има. И ми се махай от главата, 417 В, ако не искаш да си изкараш глоба от Федералната комисия по въздухоплаване. Имам прекалено много дини за носене, а само две мишници.
— Благодаря ти, Уилмингтън — каза Дийс с възможно най-почтителния си глас. Закачи микрофона и го изключи, продължи да се усмихва и почти не обърна внимание на трусовете, докато преминаваше през тънката ципа на облаците. „Скаймастър“ с червени кантове и той бе готов да се обзаложи срещу заплатата си за следващата година, че ако оня заплес от кулата не бе толкова зает, щеше да потвърди номера на опашката 101 BL.
Само една седмица, Боже Господи, само една кратка седмица. Една седмица му стигна. Бе открил Нощния авиатор, все още не бе тъмно и въпреки че му се струваше невъзможно, все още нямаше полиция на мястото на действието. Ако имаше ченгета и ако те ровеха около оня самолет чесна, селяндурът Джон почти със сигурност щеше да му каже, независимо колко самолета кръжаха над него или пък какво бе времето. Някои неща са прекалено пикантни, за да се въздържиш да не ги коментираш.
Искам снимката ти, копеле — помисли си той. Сега той виждаше приближаващите светлини, които просветваха в здрача. — Ще напиша репортажа за теб, но най-напред снимката ти. Само една, но ми трябва на всяка цена.
Да, защото снимката щеше да го направи реален. Не размазана и нефокусирана електрическа крушка, не „артистичен замисъл“, а истинска контрастна черно-бяла фотография. Той се насочи рязко надолу, като не обръщаше внимание на бученето в ушите. Лицето му бе пребледняло и изпънато. Устните му бяха леко присвити и зад тях блестяха малки лъскави зъби.
В сумрачната светлина на залеза и в отблясъците на арматурното табло самият Ричард Дийс приличаше малко на вампир.
3
В „Инсайд вю“ липсваха грамотност или прекалена загриженост за такива незначителни неща като точност и етика, но едно нещо бе задължително — специалната настройка на вълната на ужасите. Мъртон Морисън бе задник (макар и не толкова голям, за какъвто го бе взел Дийс, когато го видя за пръв път със скапаната лула в устата), но и Дийс трябваше да му признае едно — той помнеше нещата, които първоначално бяха обезпечили успеха на „Инсайд вю“, — кофи кръв и пълни шепи вътрешности.
О, разбира се, имаше фотографии на сладки бебета, много психични предсказания и чудотворни диети, които включваха такива невероятни храни като бира, шоколад и чипс, но Морисън бе почувствал дълбоката промяна в духа на времето и винаги бе наясно с оценката си за посоката, в която вестникът трябва да върви. Дийс предполагаше, че тази увереност бе основната причина, поради която Морисън се бе задържал толкова дълго, въпреки лулата си и карираните сака от някаква шибана лондонска модна къща. Морисън знаеше, че децата на цветята от шестдесетте се бяха превърнали в канибалите на деветдесетте.
Терапията чрез телесна близост, политическата коректност и „езикът на чувствата“ се оценяваха високо от интелектуалния елит, обикновеният човек обаче се интересуваше много повече от масовите убийства, скритите скандали в живота на звездите и точно как Меджик Джонсън бе пипнал вируса на СПИН.
Дийс не се съмняваше, че все още има читатели за „Неща красиви и щастливи“, но читателската публика за „Дивотии зли и зловещи“ се бе превърнала в благоприятната среда, необходима, за да се вдигне тиражът на вестника сега, когато поколението от Уудсток започна да открива сребърни нишки в косите си и бръчки по киселата си и самодоволна физиономия. Мъртън Морисън, когото Дийс вече признаваше за някакъв вид интуитивен гений, им бе разяснил собствените си виждания достатъчно недвусмислено, като разпрати знаменитото си послание на целия работен състав и кореспонденти на свободна практика за по-малко от седмица, след като се настани заедно с лулата си в ъгловия кабинет. Разбира се, спирайте и вдъхвайте от аромата на розите, колкото си искате по пътя за работа, посочваше записката му, но щом се озовете тук, разтваряйте широко ноздри и започвайте да душите за кръв и черва.