Дийс, който сякаш бе създаден, за да надушва кръв и черва, бе очарован от тази идея. Неговият нюх го бе довел тук и сега той летеше към Уилмингтън. Там, долу, имаше чудовище в човешки лик, човек, който си мислеше, че е вампир. Дийс имаше име, което бе открил след дълги усилия, то изгаряше съзнанието му така, както ценна монета сякаш изгаря джоба, в който я носиш. Рано или късно той щеше да извади монетата и да я похарчи. Когато го направи, името ще се появи с огромни букви по всички стелажи за сензационни вестници пред касовите апарати на всеки супермаркет в Америка и едрият шрифт щеше да бъде едно крещящо предизвикателство за всяка от посетителките в магазина.
„Внимавайте, госпожи и търсачи на сензации — помисли си Дийс. — Вие още не знаете, но към вас се е запътил един много лош човек. Вие ще прочетете истинското му име и ще го забравите, но това не е страшно. Вие ще запомните моето. Името, което ще го постави редом с Джак изкормвача и Кливлъндския убиец Бостънския удушвач и Черната гергина. Вие ще запомните Нощния авиатор, който скоро ще се появи на стелажите в съседство до вас. Изключителен репортаж, изключително интервю… но това, което искам повече от всичко, е неговата изключителна фотография.“
Той провери отново часовника си и се поотпусна (това бе всичко, което можеше да си позволи). Оставаше му близо половин час докато се стъмни, и той щеше да паркира до белия скаймастър с червени кантове и номер 101BL на опашката на самолета, изписан също в червено, след по-малко от петнадесетина минути.
В същия ли град спеше Нощния авиатор или в някой мотел извън града? Едва ли. Една от причините, поради която „Скаймастър“ 337 бе толкова популярен, освен относително ниската му цена, беше, че той е единственият самолет от този клас, в който имаше достатъчно място, за да може да се преспи. Люкът му не бе по-голям от купето на стария фолксваген-костенурка наистина, но имаше достатъчно пространство за три големи куфара… или пет малки… и със сигурност щеше да помести едни човек, разбира се, ако не бе с ръста на професионален баскетболист. Нощния авиатор бе в люка на собствения си самолет чесна, ако: а) спи в позата на зародиш с колене, плътно прилепени до брадата, б) достатъчно луд, за да си въобрази, че е истински вампир, или в) й двете.
Дийс бе заложил върху третата възможност.
Докато стрелката на висотомера му показваше как се спуска от хиляда и двеста на хиляда метра, Дийс си помисли: „Едва ли, мой човек, ще отидеш в хотел или мотел. Когато играеш на вампир, трябва да го правиш като Франк Синатра — да следваш своя път. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че когато люкът на самолета се отвори, първото, което ще видя, ще бъде как се изсипва дъжд от гробищна пръст (даже и да не е така, бъди сигурен, че така ще го опиша, когато излезе репортажът ми), след това ще видя крак, обут в официални панталони и краищата на смокинг, тъй като ти ще си облечен като него, граф Дракула. О, човече, ти ще бъдеш издокаран, като от кутийка излязъл, облечен за убийство, аз вече ще съм включил самозареждащия се фотоапарат и когато видя как плащът ти се развява от вятъра…“
Но точно в този момент мислите му бяха прекъснати, защото внезапно белите светлини на летището изгаснаха.
4
„Искам да попадна по следите на този тип — бе казал той на Мъртън Морисън, — като започна с първия ни известен случай, този там, в Мейн.“
След по-малко от четири часа той бе на общинското летище в Къмбърланд и приказваше с механик, който се казваше Езра Ханън. Господин Ханън изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от бутилка джин, и Дийс не би го пуснал и да припари до неговия самолет, но въпреки това се отнесе подчертано внимателно и почтително с него.
Разбира се, че трябваше да го направи, Езра Ханън бе първото звено от това, което според Дийс представляваше много важна верига.
Общинско летище Къмбърланд бе прекалено достолепно название за затънтеното селско местенце, където имаше две бараки и две пресичащи се писти. Всъщност само едната от тях бе асфалтирана. Тъй като Дийс никога не бе кацал на мека писта, той помоли да кацне на асфалтираната. Сътресенията, през които премина неговият „Бийч“ 53 (за когото той бе задлъжнял до гуша, че и отгоре) преди окончателно да спре, бяха такива, че го убедиха да опита при излитане меката писта, която се оказа гладка и твърда като гръдта на колежанка. Летището, разбира се, имаше ветропоказателна кула, която бе закърпена като старите таткови наполеонки. Летища като общинското летище в Къмбърланд винаги имаха ветропоказателни кули. Това бе част от съмнителното им очарование, като стар двукрил самолет, унило припомнящ отминали славни времена, зарязан пред единствения хангар.