Излязох от канала и се понесох с пълна скорост на юг, към Кейп Флорида. Вятърът срещу мен и вкусът на солените пръски ми помогнаха да избистря главата си, накараха ме да се почувствам чист и поне малко освежен. Сега можех да мисля много по-лесно. Дължах го отчасти и на спокойствието и умиротворението, което излъчваше водата, а и на най-доброто от традицията на навигацията в Маями, според която повечето от водачите се опитваха да ме убият. Намирах това за много мило. Чувствах се като у дома си. Това е моята страна, това са моите хора.
Днес, до края на работното време, не бях научил кой знае какви новини. Към обяд случилото се стана национално достояние. След „ужасяващите разкрития“ при мотел „Касике“ завесата над убийствата на проститутки се повдигна. Канал 7 сътвори истински шедьовър с истеричния потрес от разчлененото тяло, намерено в контейнера, без реално да каже нищо. Както проницателно отбеляза детектив Ла Гуерта, наоколо имаше само курви. Под подкладения от медиите обществен натиск обаче те можеха да бъдат и сенаторски дъщери. Отделът се впрегна в подготовка за продължителни отбранителни маневри, понеже много добре познаваше сърцераздирателните безсмислици, които ще родят неустрашимите и дръзки пешаци на петата власт.
Деб остана на местопрестъплението, докато капитанът не се разтревожи дали не й е предоставено твърде много време, и я разкараха. Започна да ми звъни в два следобед, за да разбере какво съм открил, а съвсем не беше много. В мотела не намериха никакви следи. На паркинга имаше толкова отпечатъци от гуми, че не можеше да се различи никоя конкретно. Никакви улики и в контейнера, по чувалите или частите от тялото. Инспекцията на Министерството на земеделието на Съединените щати също не доведе до нищо.
Голямата загадка на деня си оставаше левият крак. Както бе отбелязал Анхел, десният бе насечен на няколко чисти къса — през бедрото, коляното и глезена. Не и левият обаче. Той бе разчленен на две части, чисто опаковани. Аха, каза Ла Гуерта, този гений на мисълта, някой е прекъснал убиеца, изненадал го е, изплашил го е и той не е довършил започнатото. Видели са го и го е обзела паника. И насочи всичките си усилия в търсенето на този свидетел.
В теорията на Ла Гуерта относно това малко прекъсване обаче имаше един проблем. Нещо незначително, дребно може би, но… Цялото тяло бе педантично почистено и опаковано, най-вероятно след като е било разчленено. И тогава е било внимателно транспортирано до контейнера, очевидно при наличието на достатъчно време и усърдие от страна на убиеца да не допусне някоя грешка и да не остави следи. Или никой не бе посочил това на Ла Гуерта, или — чудо на чудесата! — обаче, изглежда, беше възможно и никой друг да не го е забелязал. Напълно възможно. Полицейската работа е до голяма степен рутинна и се свежда до нагаждането на детайлите към определени шаблони. А ако шаблонът е съвсем нов, разследването може да заприлича на трима слепци, които изучават слон с микроскоп.
Но понеже аз не бях нито сляп, нито затормозен от рутината, ми изглеждаше по-вероятно убиецът просто да е останал неудовлетворен. Много време, отдадено на работа, но това беше петото убийство от този вид. Дали не му се бе сторило отегчително просто да кълца тялото? Дали нашето момче не търсеше нещо друго, нещо различно? Нова насока, неизпробван досега акцент?
Почти усещах фрустрацията му. Да стигне толкова далеч, едва ли не до края, да реже остатъците така, че да ги опакова в хартия за подаръци… И тогава неочаквано идва просветлението: ето, нещо не е наред. Coitus interruptus.
Този вариант вече не го е удовлетворявал. Трябвал му е нов подход. Той се опитваше да изрази нещо — и още не бе открил подходящия за себе си изказ. А по мое мнение — ако бях аз, искам да кажа, — това много би ме разстроило. И е твърде вероятно да ме тласне към търсенето на друг отговор.
Скоро.
Ла Гуерта обаче търсеше свидетел. Нямаше да го намери. Имаше работа с хладнокръвно, педантично чудовище — съвършено очарователно за мен. И какво можех да направя аз с това очарование? Не бях сигурен. Ето защо се оттеглих да обмисля нещата в лодката си.
Едно „Донзи“ едва не отнесе носа ми със седемдесет мили в час. Аз помахах щастливо и се върнах към действителността. Приближавах Стилтсвил — най-самотните стари наколни къщи във водата близо до Кейп Флорида. Бях се насочил към голям кръг, който не водеше наникъде, и оставих мислите си да следват същата мудна дъга.