Какво да правя?
В падащия мрак различавах само Елиът Кий отдясно. И както винаги си спомних къмпинга, на който дойдохме с Хари Морган. Така нареченият ми баща. Доброто ченге.
Ти си различен, Декстър.
Да, Хари, така е.
Можеш обаче да се научиш да владееш това различие и да го използваш конструктивно.
Добре, Хари. Щом така мислиш. Как?
И той ми каза.
Нищо не може да се сравни със звездното небе на Южна Дакота, когато си на четиринайсет и си на къмпинг с баща си. Пък бил той и не съвсем истински баща. Разбира се, всяка емоция е изключена, макар гледката на безбройните звезди да те изпълва със задоволство. Ти просто не чувстваш. И отчасти заради това си тук.
Огънят е угаснал, звездите блестят необичайно ярко, а милият ти осиновител известно време мълчи, после отпива от старовремската манерка, която е измъкнал от страничния джоб на войнишката си раница. Не го бива много в това. За разлика от толкова други стари ченгета, той не пие. Сега обаче манерката е празна и вече е време той да произнесе онова, което го мъчи, ако изобщо мисли да го споделя.
— Ти си различен, Декстър — казва той.
Отмествам очи от ярките звезди. Последните отблясъци на огъня хвърлят сенки из тясната песъчлива просека. Играят върху лицето на Хари. Струва ми се странен. Никога не го съм виждал такъв. Твърд, нещастен, малко замаян.
— Какво имаш предвид, татко?
Той не ме поглежда.
— Семейство Билъп казват, че Бъди е изчезнал.
— Дребно кресливо нищожество. По цяла нощ лаеше. Мама не можеше да спи.
Разбира се, мама се нуждае от сън. Когато умираш от рак, имаш нужда от много сън, а тя не можеше да спи заради това ужасно дребно псе от другата страна на улицата, което лаеше на всеки лист, отвян върху тротоара.
— Намерих гроба — казва Хари. — В него имаше много кости, Декстър. И не само на Бъди.
Няма какво да кажа. Старателно загребвам шепа борови иглички и чакам Хари пак да заговори.
— Откога го правиш?
Взирам се в лицето на Хари, после извръщам очи към плажа отвъд просеката. Нашата лодка е там и леко се полюлява на вълните. Вдясно горят светлините на Маями — меки бели светлини. Не разбирам накъде бие Хари, нито какво иска да чуе. Но той е моят праволинеен осиновител и истината винаги го привлича. Моят осиновител винаги знае или открива каквото търси.
— От година и половина — отвръщам.
Хари кима.
— Защо започна?
Хубав въпрос, чийто отговор определено надхвърля възможностите ми на четиринайсетгодишно момче.
— Ами просто… някак си… трябваше. — Дори на онази възраст мога да се измъквам.
— Чуваш ли някакъв глас? — интересува се той. — Нещо или някой, който да ти казва какво да направиш или че трябва да го направиш?
— Ами — повтарям с цялото красноречие на четиринайсетгодишен, — не съвсем.
— Разкажи ми — настоява Хари.
О, да, луната, кръглата натежала луна — нещо по-голямо, което да погледаш. Сграбчвам още една шепа борови иглички. Лицето ми е червено, сякаш баща ми ме е помолил да му разкажа за сексуалните си фантазии. Което в известен смисъл…
— То всъщност… някак си, нали знаеш, чувстваш нещо — казвам аз. — Отвътре. Наблюдава те. Може, как да го кажа — да се смее? Всъщност не е глас, просто…
Красноречиво свиване на рамене от тийнейджър. Хари обаче, изглежда, разбира.
— И това нещо те кара да убиваш разни неща.
Някъде високо горе прелита самолет.
— Не, всъщност не ме кара — отвръщам. — Просто прави така, че убийството да изглежда добра идея.
— Искал ли си някога да убиеш нещо друго? Нещо по-голямо от куче?
Опитвам се да отговоря, но в гърлото ми е заседнало нещо. Прочиствам го.
— Да — отвръщам.
— Някой човек?
— Никой в частност, татко. Просто… — Отново присвивам рамене.
— Защо не го направи?
— Ами… Мислех, че няма да ви хареса. На теб и на мама.
— Това ли единствено те възпря?
— Аз, ъъ… не исках, ъъ, да ви ядосам. Ъъ… нали знаеш, да се разочаровате от мен. — Хвърлям крадешком поглед към Хари. Той ме гледа, без да мигне. — Затова ли дойдохме тук, татко? За да поговорим?
— Да — отвръща Хари. — Трябва да го уредим.
Да го уредим. О, да, една идея, съвсем в духа на Хари за това как трябва да бъде изживян животът — със стерилни кьошета и лъснати обувки. Защото дори тогава знаех, че необходимостта от време на време да убиваш някого рано или късно неизменно ще те докара дотам, че нещата около теб да бъдат уреждани.