— Как? — питам и той задълго вперва тежък поглед в мен, а после кима, понеже се е уверил, че неотлъчно следя мисълта му.
— Добро момче — казва той. — Виж, сега… — И макар да е казал „сега“, минава много време, преди отново да заговори.
Проследявам с поглед светлините на една яхта, която минава наблизо, на около сто и петдесет метра от нашия плаж. Кубинската музика заглушава звука от мотора.
— Виж — повтаря Хари и аз вдигам очи към него. Той обаче отклонява поглед встрани, отвъд замиращия огън, някъде там, в бъдещето. — Ето как се прави — казва той, а аз слушам внимателно. Когато Хари иска да доведе до съзнанието ти някоя истина от по-висок порядък, той говори така. Както и когато ми показа как да изненадам някого с някакъв проблем или как да го заблудя. „Ето как се прави“ — казва той и винаги се оказва точно така, както той казва.
— Аз остарявам, Декстър. — Изчаква ме да възразя, но аз не го правя и той кима. — Мисля, че когато започнат да остаряват, хората могат да погледнат на нещата по по-различен начин. Не че се размекват или започват да ги виждат в полутонове вместо в бяло и черно. Не, аз наистина вярвам, че сега разбирам нещата по по-различен начин. По-добре. — Поглежда ме. Погледът на Хари. Любов, макар и със сини очи.
— И? — питам.
— Преди десет години щях да те изпратя в специализирано заведение — казва той и аз премигвам. Почти изпитвам болка, макар че и сам съм си го помислял. — Сега — продължава той, — мисля, че разбирам по-добре. Сега разбирам кой си и зная, че си добро дете.
— Не — отвръщам аз. Гласът ми е съвсем слаб, съвсем тих, но Хари ме чува.
— Да — казва твърдо той. — Ти си добро дете, Декс, зная това. Зная го — казва този път по-скоро на себе си и за да ме впечатли може би, а после впива поглед в мен. — Иначе нямаше да те интересува какво аз или майка ти мислим за това. Просто щеше да го правиш. Няма как да му се противопоставиш, зная. Понеже… — Той млъква и остава загледан в мен за момент. Аз се чувствам много неудобно. — Какво си спомняш отпреди? — пита ме той. — Знаеш, преди да те вземем.
Все още изпитвам болка, макар да не зная защо. Бях само на три години.
— Нищо.
— Добре — казва той. — Никой не бива да помни подобни неща. — Докато е жив, това е единственото, което ще каже по въпроса. — Обаче, макар да не помниш нищо, Декс, то прави някакви неща с теб. Тези неща те превръщат в това, което си. — Много странно, наистина, но ми се усмихва с вечната си почти притеснена усмивка. — Очаквах го. Онова, което ти се е случило, когато си бил малък, те е моделирало. Опитах се да изгладя нещата, но… — Той вдига рамене. — Прекалено силно беше, прекалено много. Влязло е в теб прекалено рано и ще остане в теб. И ще те накара да искаш да убиваш. А ти няма как да му се противопоставиш. Няма как да го промениш, но… — Отново отмества поглед встрани, за да види и аз не зная какво. — Можеш да го канализираш. Да го овладееш. Да избереш… — Сега Хари подбира думите много предпазливо, по-предпазливо, отколкото съм го чувал да говори някога. — Да избираш какво… или кого… да убиваш. — Пак усмивка, каквато не бях виждал преди — бледа и суха като пепелта на замиращия огън. — Много хора го заслужават, Декс…
С тези кратки думи той оформи целия ми живот, всичко в мен, онзи и онова, което съм. Този чудесен, всевиждащ и всезнаещ човек. Хари. Баща ми.
Само ако можех да обичам, колко много щях да обичам Хари!
Това се случи преди много години. Хари отдавна е мъртъв. Неговите уроци обаче продължават да живеят. Не заради някакви топли и сантиментални чувства, които питая, а защото Хари беше прав. Аз неведнъж го доказах. Хари знаеше, Хари ме учеше.
„Бъди предпазлив“ — казваше Хари. И ме научи как да се предпазвам само както полицай може да обучи убиец.
Внимателно да избирам сред онези, които го заслужават. Да съм съвсем сигурен. После да почиствам. Да не оставям следи. И никога да не се ангажирам емоционално. Това може да доведе до грешки.
Разбира се, трябва да си внимателен не само по отношение на реалното убийство. Да си внимателен означава да градиш живота си предпазливо. Да класифицираш. Да се социализираш. Да имитираш живот.
И аз изпълних всичко това много старателно. Бях почти съвършената холограма. Над всяко подозрение, отвъд всеки упрек и незаслужаващ презрение. Едно елегантно и учтиво чудовище, момчето от съседния апартамент. През половината време дори Дебора беше поне наполовина заблудена. Разбира се, тя вярваше в онова, в което искаше да вярва.