Точно сега вярваше, че мога да й помогна да разкрие тези убийства, да предложа трамплин на кариерата й и да я катапултирам от прелъстителния холивудски костюм направо в добре скроената униформа. И имаше право, разбира се. Аз можех да й помогна, макар всъщност да не ми се искаше много, понеже ми доставяше удоволствие да наблюдавам работата на онзи, другия убиец. Чувствах своеобразна естетическа връзка или…
Емоционална ангажираност.
Е, ето това е. Недвусмислено престъпвах Кодекса на Хари.
Насочих лодката обратно към моя канал. Стъмнило се беше, но се ориентирах по радиокулата на няколко градуса вляво от пътя за вкъщи.
Така да бъде. Хари винаги е бил прав, прав беше и сега. „Не се ангажирай емоционално“, казваше Хари. И аз не го правех.
Щях да помогна на Деб.
5.
На сутринта валеше и трафикът беше безумен, както винаги когато вали в Маями. Някои шофьори забавяха по хлъзгавите пътища. Това вбесяваше други, които натискаха клаксоните, крещяха през прозорците, форсираха, за да си пробият път, и профучаваха размахали юмруци покрай „тежките гемии“.
При отклонението към магистралата Льожун голям камион за млечни продукти се бе врязал в микробус с деца от някакво католическо училище. Камионът с млечните продукти се беше преобърнал и пет момичета с карирани поли седяха насред голяма локва мляко с объркани лица. За около час трафикът беше почти преустановен. Едно дете бе отнесено с вертолет до болницата „Джаксън“. Останалите стояха, облени в мляко, и наблюдаваха възрастните, които си крещяха.
Промъкнах се спокойно, докато слушах радио. Очевидно полицията гонеше Касапина от Тамиами по петите. Подробности не бяха изнесени, но капитан Матюс си каза тежката дума. Говореше така, сякаш лично ще извърши ареста веднага щом си изпие кафето.
Накрая се добрах до ненатоварените пътища, за да се придвижа малко по-бързо. Спрях до магазина за понички недалеч от летището. Купих понички с ябълков пълнеж и кифла и приключих с поничките още преди да се върна в колата. Имам ускорен метаболизъм. Свързан е със здравословния ми начин на живот.
Докато стигна до работа, дъждът бе спрял. Слънцето блестеше и когато влязох във фоайето, от тротоара се надигаше пара. Показах служебната си карта и тръгнах нагоре по стълбите.
Деб вече ме чакаше.
Не изглеждаше особено щастлива. Разбира се, тя рядко изглежда щастлива. Ченге е в крайна сметка, а повечето ченгета не могат да му хванат цаката. Твърде много дежурства, през които се опитват да не приличат на хора. Това им придава особено, малко слисано изражение.
— Здрасти, Деб — казах и сложих хрускавия плик на бюрото си.
— Къде беше снощи? — попита тя. Наистина беше много кисела. Скоро мимическите бръчки щяха да станат постоянни и да съсипят великолепното й лице: дълбоки сини одухотворени от интелигентност очи и малко, изпъстрено с лунички вирнато носле. Обрамчени от черна коса деликатни черти, понастоящем оплескани с около три килограма и половина евтин грим.
Погледнах я с обич. Очевидно идваше от работа. Днес носеше дантелен сутиен, яркорозови шорти от някаква синтетична материя и златни обувки с високи токчета.
— Остави ме ти мен — отвърнах. — Ти къде беше?
Тя пламна. Мразеше да носи друго освен чисти изгладени блузи.
— Опитах да се свържа с теб — каза тя.
— Съжалявам.
— Да бе!
Отпуснах се безмълвно на стола си. На Деб й харесваше да си излива яда върху мен. Затова е семейството, нали?
— Какво толкова важно имаш да ми кажеш?
— Изолират ме — ядно изтърси тя, отвори плика и надникна какво нося.
— А ти какво очакваш? — попитах. — Знаеш какво е отношението на Ла Гуерта към теб.
Деб измъкна кифлата и лакомо се нахвърли върху нея.
— Очаквах — заговори тя с пълна уста — да ме включат. Както каза капитанът.
— Нямаш старшинство. Нито пък тактически подход.
Тя смачка плика и го хвърли към главата ми. Пропусна.
— По дяволите, Декстър, много добре знаеш, че заслужавам да съм в отдел „Убийства“. Не я понасям — тя изпъна ластичната презрамка на сутиена си и прокара длан по оскъдния си костюм — тази идиотщина.
Кимнах и казах:
— Обаче ти стои добре.