Выбрать главу

Лицето й се изкриви в грозна гримаса: гняв и отвращение се състезаваха за пространство.

— Отвратително! — възкликна тя. — Не мога да продължа така. Кълна се, ще полудея.

— Много ми е рано, за да проумея какво става, Деб.

— Майната ти! — Говорете каквото щете за полицейската работа, но тя съсипваше речника на Дебора. Деб ме измери със студен, твърд поглед на ченге, първия от този вид, който получавах от нея. Погледът на Хари. Същите очи, същото усещане, че гледа през теб и съзира истината. — Не ме баламосвай, Декс — изсъска Дебора. — В повечето случаи ти беше достатъчно само да погледнеш тялото и да кажеш кой е убиецът. Никога не съм те питала как го правиш, но ако имаш някаква идея относно този случай, трябва да я чуя. — Тя ритна яростно и остави драскотина върху бюрото ми. — По дяволите, искам да съблека този тъп костюм.

— Всички ще се радваме да станем свидетели на това, Морган — разнесе се дълбок неискрен глас откъм вратата зад нея. Вдигнах поглед. Винс Масуока се хилеше насреща ни.

— Ти няма да знаеш какво да правиш, Винс — отвърна му Деб.

Той се ухили още по-широко с лъчезарната си фалшива усмивка от учебник.

— Защо не пробваме и да видим?

— Само в сънищата ти, Винс — Тя се нацупи по начин, който не бях виждал от дванайсетата й година.

Винс кимна към смачкания плик върху бюрото ми.

— Твой ред беше, сладък. Какво си ми донесъл? Къде е?

— Съжалявам, Винс, Деби ти изяде кифлата.

— Нямам нищо против. — Гримасата върху ухиленото му лице пак уподоби похот. — Аз пък ще изям нейната желирана кифла. Дължиш ми една голяма поничка, Декс.

— Единствената голяма поничка, с която ще можеш да се похвалиш — отбеляза Дебора.

— Въпросът не е в размера на поничката, а във вещината на пекаря — каза Винс.

— Моля ви — намесих се. — Вие двамата скоро ще се сбиете. Много е рано да сте толкова остроумни.

— Ха-ха — закиска се Винс с ужасния си фалшив смях. — Ха-ха-ха-ха. До скоро, и не забравяй поничката. — Намигна и тръгна по коридора към микроскопа си.

— Е, какво измисли? — запита Деб.

Деб беше убедена, че от време на време ме спохождат прозрения. И имаше основание. Обикновено прозренията ми са свързани с брутални мъжаги, на които им харесва, просто ей така, на всеки няколко седмици да накълцват по някой нещастник. Дебора ме бе виждала да се намесвам елегантно и ефективно с някой факт, за чието съществуване другите и не подозираха. Никога не казваше нищо, но пък е дяволски добро ченге и от известно време питаеше известни подозрения към мен. Не знаеше точно за какво става дума, но усещаше, че нещо не е наред, и това адски я тормозеше, понеже в крайна сметка тя ме обичаше. Последното живо същество на тази земя, което ме обичаше. Не става дума за самосъжаление, а за най-хладно и прозрачно себепознание. Мен хората не ме обичат. В съответствие с плана на Хари, аз се опитвах да си създам връзки с околните, да вляза в някакви взаимоотношения и дори — в моментите на най-голяма глупост — да се влюбя. Обаче не се получаваше. Нещо в мен беше счупено или липсваше и рано или късно другият ме хващаше, че играя, или пък настъпваше някоя от „онези нощи“.

Не понасях дори домашни любимци. Животните ме мразеха. Веднъж си купих куче. Цели два дни то лая и ви срещу мен в изблик на безпаметна, неизчерпаема ярост, преди да се отърва от него. Пробвах с костенурка. Докоснах я веднъж и тя не си показа повече главата от корубата, а няколко дни по-късно умря. Вместо да ме види или отново да понесе докосването ми — умря.

Никой и нищо не ме обичаше, нямаше и да ме обикне. Не и мен, най-малко пък мен. Аз знаех какво представлявам, знаех, че не мога да бъда обичан. Сам съм на този свят. Съвсем сам, като оставим Дебора. И разбира се, онова Нещо отвътре, което не излиза много често, за да си поиграем. Всъщност то не играе с мен, то ме кара да си намерим някой друг, с когото да си играем.

Затова, доколкото ми беше по силите, харесвах милата Дебора. Това сигурно не може да се нарече обич, но бих предпочел тя да е щастлива.

А тя, милата Дебора, седеше пред мен нещастна. Моето семейство. Гледаше ме и не знаеше какво да каже, но беше по-близо до вероятността да го каже от всякога.

— Е — почнах, — всъщност…

— Знаех си! Наистина имаш нещо предвид!

— Не пречи на транса ми, Дебора. Общувам със света на духовното.

— Казвай де! — възкликна тя.

— Ключът е в прекъснатия разрез, Деб. В левия крак.