— Какво имаш предвид?
— Ла Гуерта мисли, че убиецът е бил изненадан. В смисъл — стреснат. Изгубил е самообладание и не е довършил.
— Снощи тя ме накара да разпитам проститутките дали не са видели нещо. Все някой трябва да е видял нещо.
— О, хайде, недей и ти — казах. — Помисли, Дебора. Ако е бил прекъснат, ако е бил прекалено изплашен, за да завърши…
— Опаковъчната хартия — изломоти тя. — Имал е достатъчно време, за да опакова тялото, да почисти… — Изглеждаше слисана. — По дяволите! След като е бил изненадан!?
Заплясках с ръце и й отправих сияйна усмивка.
— Браво, мис Марпъл.
— Тогава няма смисъл.
— Тъкмо напротив. Ако е разполагал с достатъчно време, но ритуалът не е завършен както трябва — а не забравяй, Деб, че ритуалът е почти всичко — какъв е изводът?
— Защо не вземеш просто да ми кажеш, за бога? — изсъска тя.
— Какво интересно намираш в това?
— По дяволите! — въздъхна тежко Дебора. — Добре, Декс. Ако не е бил прекъснат, но не е довършил… По дяволите! Частта с опаковането по-важна ли е от рязането?
Погледнах я съчувствено.
— Не, Деб. Помисли. Тази е петата, съвършено еднаква с останалите. Четири леви крака, срязани съвършено, а сега — номер пет… — Свих рамене и я погледнах с повдигната вежда.
— О, Декстър! Отде да знам? Може да са му трябвали само четири леви крака. Може… Не зная, кълна се, не зная. Какво?
Усмихнах се и поклатих глава. За мен всичко беше само очевидно.
— Възбудата си е отишла, Деб. Просто нещо не е било наред. Не е работило. Някаква съществена част от магията, която прави нещата съвършени, е изчезнала.
— И от мен се очаква да проумея за какво става дума?
— Все някой трябва да го направи, не мислиш ли? Преди да спре, той просто малко си е поиграл. Търсил е вдъхновение, но не е намерил.
Тя се намръщи.
— Значи е приключил? И няма да направи отново подобно нещо?
— О, не, за бога, не, Деб! — Разсмях се. — Тъкмо напротив. Ако си проповедник и искрено вярваш в Бог, но не можеш да намериш правилния начин да му отдадеш почитта си, какво ще направиш?
— Ще продължавам да опитвам — отвърна тя, — докато нещата не се получат. — Взря се настойчиво в мен. — Боже, наистина ли мислиш така? Че скоро ще го направи пак?
— Само догадка — казах скромно. — Може и да греша.
Обаче знаех, че не греша.
— Трябва да намерим начин да го хванем, когато направи нов опит — каза тя, — а не да търсим някакъв несъществуващ свидетел. — Стана и тръгна към вратата. — Ще ти се обадя. Чао!
И излезе.
Надникнах в белия хартиен плик. Нищо не бе останало в него — дори трохичка. Приличаше на мен: чист и крехък отвън, а вътре празен.
Сгънах го и го пуснах в кошчето до бюрото. Тази сутрин имах работа. Истинска, официална, полицейска работа. Трябваше да напечатам един дълъг доклад, да подредя снимките към него, да сортирам доказателствата. Рутинен случай — двойно убийство, което навярно никога няма да стигне до съда. Аз обаче исках да съм сигурен, че всичко, до което се докосна, е добре организирано.
А и бях заинтригуван. Трудно разчетох кървавите петна. Оказа се почти невъзможно да намеря мястото, на което артериалните пръски на двете жертви (а те явно се бяха движили) и капките от онова, което приличаше на ножовка, се смесваха. За да покрия цялата стая, ми се наложи да употребя две бутилки луминол, които проявяват и най-малките пръски, но са скъпи — по 12 долара едната.
Всъщност ми се наложи да опъна корда, която да ми помогне да открия началната посока на пръските — толкова древна техника, че изглежда почти като алхимия. По вид пръските бяха ярки и странни. Имаше отчетливи, безпорядъчни, спонтанни петна по стените, мебелите, телевизора, кърпите, покривките на леглата, завесите — удивителен, неконтролируем порой летяща кръв. Човек можеше да си помисли, че дори в Маями все някой е чул нещо. Двама души са били живи накълцани с ножовка в скъпа хотелска стая, а съседите просто са усилили телевизорите си.
Бихте казали, че милият усърден Декстър е бил увлечен в работата си, но аз обичам да съм прецизен, а и бих искал да видя къде се крие цялата тази кръв. Професионалните съображения в това отношение са очевидни, но не чак толкова важни за мен, колкото личните. Навярно някой ден някой психиатър, възпрепятстван от щатската наказателна система, ще ми помогне да намеря точната причина.
Във всеки случай, докато стигнем до местопрестъплението, разчленените трупове вече бяха изстинали и навярно никога нямаше да открием момчето с мокасини номер 42. Действа с дясната ръка, с наднормено тегло е и има страхотен бекхенд.