— Разбира се, че ще се върна, Коуди!
— Питах Декстър — каза Коуди.
— Вие вече ще сте заспали, обаче ще ви помахам. Става ли?
— Аз няма да съм заспал — решително заяви той.
— Тогава ще остана и ще поиграем на карти — казах.
— Наистина ли?
— Сто процента. Покер с високи залози. Хероинът остава у победителя.
— Декстър! — Рита не можа да сдържи усмивката си. — Вече ще си заспал, Коуди. Е, лека нощ, деца. Бъдете послушни. — Хвана ме за ръка и ме изведе навън. — Боже, можеш да ги накараш направо да ядат от ръката ти.
Филмът не беше нищо особено. Всъщност не ми се прииска точно да повърна, но когато спряхме за късно питие в една малка кръчма на Саут Бийч, вече не помнех по-голямата част от него. Идеята беше на Рита. Макар че бе живяла повечето време в Маями, тя все още намираше Саут Бийч за ослепителен. Може би заради ролерите. Или навярно мислеше за ослепително всяко място, изпълнено с толкова хора с лоши маниери.
Във всеки случай чакахме двайсет минути за малка маса, а когато седнахме, чакахме още двайсет минути, докато ни обслужат. Нямах нищо против. Гледката на идиотите с привлекателна външност, които се зяпат един друг, ме забавлява. Спорт с голяма зрителска аудитория.
После се разходихме по Оушън Булевард и разговаряхме безцелно — изкуство, което владея до съвършенство. Нощта беше превъзходна. В сравнение с нощта, през която забавлявах отец Донован, сега крайчето на луната бе леко подядено.
След стандартната вечер на път за къщата на Рита в Саут Маями минахме през един от не толкова порядъчните райони на Коконът Гроув. Мигаща червена светлина привлече погледа ми и надникнах към пресечката. Местопрестъпление: жълтата лента вече беше опъната и няколко дежурни коли бяха спрени напреко на пътя.
„Пак е той“ помислих и преди да съм разбрал какво точно означава това, вече вървях към мястото на престъплението.
— Къде отиваме? — Рита имаше основание да се притеснява.
— А — отвърнах небрежно, — ще спра за малко тук. Да видя дали нямат нужда от мен.
— Нямаш ли пейджър?
Дарих я с най-очарователната си усмивка за петъчните вечери.
— Те невинаги знаят, че съм им нужен.
Така или иначе, можех да спра, за да се поперча с Рита. Смисълът на маскировката е затова — да видят, че я носиш. В интерес на истината тихият неустоим глас, който скимтеше в ухото ми, щеше да ме накара да спра, без значение от повода. Пак беше той. А аз трябваше да видя докъде я е докарал. Оставих Рита в колата и забързах към местопрестъплението.
Доникъде не я беше докарал този нещастник. Същата купчина прилежно опаковани телесни части. И Анхел, приведен над тях в почти същата поза, в която го оставих при последната ни среща.
— Hijo de puta — изсумтя той, когато приближих.
— И на мен ми е приятно да се видим — отвърнах.
— Вечно се оплакваме, че трябва да работим в петък вечер — каза Анхел. — А ти цъфваш с момиче. На всичкото отгоре за теб пак няма нищо тук.
— Същият човек, същият модел?
— Същият — каза той и перна края на торбата с химикалката си. — Пак сухи кости. Нито капка кръв.
Думите му донякъде ми помогнаха да почувствам познатата лекота в главата. Наведох се, за да видя по-добре. Разчлененото тяло отново беше удивително чисто и сухо. С леко син оттенък, запазило съвършенството на мига. Великолепно.
— Малка разлика в разрезите този път — каза Анхел. — На четири места. — И посочи. — Тук много грубо, почти емоционално. После тук, не чак толкова непохватно. И по средата — тук и тук. Какво ще кажеш?
— Перфектно — отвърнах.
— Виж и тук. — Той побутна настрани обезкървения къс най-отгоре с химикалката. Под него блесна белотата на друго парче. Плътта беше остъргана много прецизно, по цялата дължина на чистата вече кост.
— Защо му е да го прави? — тихо попита Анхел.
— Експериментира. — Сепнах се. — Опитва се да намери точния начин. — Взрях се в чистия сух разрез, докато не осъзнах, че Анхел вече от доста време не откъсва поглед от мен.
— Като дете, което си играе с храната — описах видяното на Рита, когато се върнах в колата.
— Божичко — каза Рита, — това е ужасно!
— Мисля, че „гнусно“ е по-точна дума.
— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Декстър?
— Човек с моята работа привиква. — Дарих я с обезкуражаваща усмивка. — Тук всички се шегуваме, за да прикрием болката си.