А си беше студено. Вече много студено за кафе и за началото на деня насред дрипавите останки от съня.
Като правило не помня сънищата си, а ако се случи да запомня някой, не му придавам значение. Затова беше толкова странно, че този остана в съзнанието ми.
… летя над съвършеното, педантично подредено работно място… И ръката ми, в съвършен синхрон с тази, другата ръка, се вдига и извива назад, за да направи съвършения разрез…
Чета книги. Хората са ми интересни, може би защото аз самият никога няма да бъда като тях. Символиката ми е позната: да се носиш така във въздуха означава, че все едно летиш, а това означава секс, а ножът…
Ja, Herr Doktor. Ножът ist eine майка, ja?
Съвземи се, Декстър!
Просто глупав, лишен от смисъл сън.
Телефонът иззвъня и едва не припаднах.
— Какво ще кажеш да закусим „При Уолфи“? — каза Дебора. — Аз черпя.
— Събота сутринта е — възразих. — Няма да намерим свободна маса.
— Ще отида първа и ще запазя места. Ще те чакам там.
„При Уолфи“ на Маями Бийч е ритуал в Маями. И понеже семейство Морган са от Маями, цял живот ходехме там при всеки по-специален случай. Недоумявах защо Дебора е решила, че днес случаят е такъв, но бях сигурен, че ще ме осветли. Затова взех душ, лепнах си най-добрия си небрежен съботен вид и отидох на плажа. След наскоро направените подобрения по шосето Макартър движението беше по-нормално и затова малко по-късно вече учтиво разблъсквах с лакти навалицата в „При Уолфи“.
Вярна на думата си, Дебора бе обсебила маса в ъгъла. Бъбреше с една келнерка на преклонна възраст. Дори аз я познавах.
— Роуз, моя любов — наведох се, за да целуна сбръчканата й буза. Тя извърна постоянно свъсеното си лице към мен. — Моята дива ирландска роза.
— Декстър — застърга гласът й. — Зарежи тия целувки, приличаш на годеник. — Каза последната дума на ирландски.
— Да не би това да е „годеник“ на ирландски? — попитах и се отпуснах на стола.
— Да. — Тя се отправи с тежка стъпка към кухнята, без да спира да клати глава.
— Мисля, че ме харесва — казах на Дебора.
— Все някой трябва да те харесва. Как мина срещата снощи?
— А, забавлявах се. Защо не пробваш някой път?
— Може и да пробвам.
— Не можеш всяка вечер да стоиш на Тамиами Трейл по бельо, Дебора. Имаш нужда от личен живот.
— Имам нужда да ме прехвърлят в друг отдел — изсъска тя. — В „Убийства“. Тогава ще видя какво мога да направя с личния си живот.
— Разбирам — казах. — Несъмнено ще звучи по-добре, когато децата казват: Мама работи в отдел „Убийства“.
— Стига, Декстър!
— Такъв е естественият ход на мислите ми, Дебора. Племенници и племеннички. Още малки Морган. Защо не?
— Мислех, че мама е мъртва — тежко въздъхна тя.
— Общувам с нея по духовен канал. Чрез целомъдрения датчанин.
— Добре, смени канала. Какво знаеш за кристализацията на клетките?
— О-о! — Премигнах. — Току-що разби всички съперници в състезанието по бърза смяна на темата.
— Говоря сериозно.
— Тогава наистина съм размазан на пода, Деб. Какво искаш да кажеш с това „кристализация на клетките“?
— От студа. От студа клетките кристализират.
Сякаш светлина заля мозъка ми.
— Разбира се — отвърнах. — Красиво е. — Някъде дълбоко в мен зазвъняха малки камбанки. Студен… Чист, съвършено студен и хладен нож почти със съскане разрязва топлата плът. Асептична, чиста хладина, кръвта немощно застива, така съвършено прецизно и съвършено необходимо студено. — Защото… — Понечих да продължа, но млъкнах, като видях лицето на Дебора.
— Какво? — попита Дебора и задълго задържа тежкия си поглед върху мен, преди отново да въздъхне тежко. — Мислех, че си научил — каза накрая. — Има ново убийство.
— Зная. Снощи минах оттам.
Вдигнах рамене. Метро Дейд сме малко семейство.