— Не искам някой да се чувства нещастен заради мен — казах и тръгнах към вратата, без да демонстрирам излишна самоувереност.
— Не се впрягай. — Ла Гуерта ме дари с неподправена усмивка. — Може да остане — повтори тя на Доукс.
— Кога ли ще ми паднат тия шибани нагаждачи — промърмори той. Започнах да оценявам по-деликатните страни от характера на този човек. Относно нагаждачите имаше право. Единственият реален въпрос сега беше защо само той в тази препълнена с ченгета стая е споходен от прозрението да различи шибаните нагаждачи в мое лице.
— Да започваме — каза Ла Гуерта и леко размаха камшика, за да не би у някого да остане съмнение кой всъщност командва парада. Доукс хвърли последен навъсен поглед към мен и се отпусна на стола си.
Първата част от срещата протече рутинно: доклади, тактически маневри, всички онези неща, които ни правят хора. Онези от нас, които по принцип са хора. Ла Гуерта инструктира официалните говорители какво могат да споделят с пресата и какво — не. Сред нещата, които можеха да споделят с пресата, беше една нейна лъскава снимка, направена специално за случая. На тях тя изглеждаше вглъбена, но ефектна, задълбочена, но изискана. Почти я виждаш в униформа на лейтенант. Да можеше и Дебора да има малко от нейния усет към рекламата.
Измина повече от час, преди реално да пристъпим към въпроса с убийствата. Накрая Ла Гуерта все пак се поинтересува от евентуални доклади относно своя мистериозен свидетел. Никой нямаше какво да сподели. Аз положих усилие да изглеждам изненадан.
Ла Гуерта огледа групата с намръщената гримаса на недоволен командир.
— Хайде де — каза после. — Все някой трябва да е открил нещо.
Никой обаче не бе открил нищо. Възцари се тишина, докато групата изследваше ноктите на ръцете си, пода или шумозаглушителните панели на тавана.
— Аз, ъ-ъ — изкашля се Дебора. — Аз… имам идея. Малко по-различна. Защо не опитаме нещо в малко по-друга посока?
Каза го, сякаш рецитираше предварително заучен текст, и наистина си беше така. Въпреки цялото старание, което бях вложил, пак не бях успял да й вменя да говори естествено. Но поне се придържаше към старателно подбрания от мен тактически словоред.
Ла Гуерта повдигна една от изкуствено съвършените си вежди.
— Идея? Наистина ли? — Лицето й се изкриви в гримаса, която следваше да покаже колко е изненадана и доволна. — Но, моля ви, на всяка цена трябва да я споделите с нас, офицер Айн… офицер Морган, искам да кажа.
Доукс се изкиска. Възхитителен човек!
Дебора пламна, но смело продължи:
— Ъъ, кристализацията на клетките. При последната жертва. Хрумна ми да проверя дали през последната седмица не е докладвана кражбата на някой хладилен камион.
Тишина. Съвършена, дълбока тишина. Кравешка тишина. Изобщо не схващаха за какво става дума тия дървени глави, а и Дебора с нищо не им помагаше. Напротив — остави тишината да набъбне. Ла Гуерта я подправи с мила недоволна гримаса и обходи стаята с озадачен поглед, за да види дали някой е оценил артистичността й. Накрая любезно спря очи върху Дебора.
— Хладилен… камион? — запита тя.
Дебора, бедното дете, сякаш напълно си изгуби ума. Публичните речи не бяха силата на това момиче.
— Точно така.
Ла Гуерта остави думите й да увиснат. Наслаждаваше им се. После каза:
— Ммм.
Лицето на Дебора помръкна, а това не беше добър знак. Прочистих гърло, но когато това остана без последици, се изкашлях — достатъчно високо, за да й напомня да запази хладнокръвие. Тя ме погледна. Както и Ла Гуерта.
— Извинете — казах. — Май съм настинал.
Може ли някой да мечтае за по-добър брат?
— Ами… студът — избъбри Дебора и се вкопчи в спасителната нишка, която й подадох. — Едно хладилно превозно средство вероятно може да причини подобни тъканни увреждания. При това е подвижно, тъй че ще е по-трудно да го хванем, а той по-лесно ще се освободи от тялото. Затова, ъъ, ако е бил откраднат някой камион… хладилен, имам предвид, може да ни подскаже насоката.
Е, това беше почти всичко и тя най-после успя да го изрече. На едно-две места из стаята свъсиха вежди. Почти чувах скърцането на зъбчати колела.
Ла Гуерта обаче само кимна.
— Много… любопитна идея, офицер — каза тя. Думата „офицер“ бе произнесена с едва доловимо натъртване, колкото да ни напомни, че е демокрация и всеки може свободно да говори каквото ще, макар че… — Все пак съм убедена, че най-разумно за нас е да намерим свидетеля. Знаем, че той съществува. — Усмивка. Тактична, сдържана усмивка. — Или тя — додаде Ла Гуерта, за да покаже колко остроумна може да е. — Някой обаче е видял нещо. Доказателствата го подсказват. Ето защо нека се съсредоточим върху този факт и да оставим на момчетата от Брауърд да се ловят за сламки, нали? — Ла Гуерта изчака приглушеното хихикане да обиколи стаята. — Колкото до вас, офицер Морган, аз бих оценила усилията от ваша страна да ни съдействате, като общувате с проститутките. Те добре ви познават.