Боже, биваше си я! Отклони всяка вероятност някой да помисли върху идеята на Деб, сложи Деб на мястото й и отново обедини екипа зад гърба си с шегата за съперничеството ни с област Брауърд. И всичко това само с няколко думи. Бях готов да изръкопляскам.
Обаче аз бях от злочестия отбор на Дебора, а тя току-що бе размазана. Деб отвори уста за миг, после я затвори. Наблюдавах мускулите на челюстта й да се свиват на възли, докато се стараеше пак да си сложи маската на неутралното ченге. Великолепно изпълнение, по свой начин, наистина, но несъпоставимо с класата на Ла Гуерта.
Останалата част от срещата мина без произшествия. Нямаше какво повече да си кажем. Така че много скоро след майсторската саморазправа на Ла Гуерта с Дебора събранието приключи и всички отново се озовахме в коридора.
— Майната й! — мърмореше приглушено Деб. — Майната й, майната й, майната й!
— Напълно си права!
Тя се взря в мен.
— Благодаря ти, братле! Наистина ми помогна!
— Бяхме се уговорили обаче — вдигнах вежди — да стоя настрани, така че ти да обереш лаврите.
— Лаври! — изсъска тя. — Направи ме на идиотка.
— При цялото ми уважение, мила сестричке, но ти до голяма степен й помогна.
Дебора се взря в мен, погледна встрани и вдигна ръце в знак на отвращение.
— А какво трябваше да кажа? Дори не съм включена в екипа. Тук съм само защото капитанът каза да ме допуснат.
— Е, да, не им е казал, че трябва да те изслушат.
— Поне да се бяха престорили, че ме слушат. Няма и да го направят обаче — горчиво каза Дебора. — Вместо да ме отведе в отдел „Убийства“, това ще съсипе кариерата ми. Ще умра като пазач на паркинг, Декстър!
— Има изход, Деб — казах. В погледа, с който ми отвърна, се четеше само една — трета надежда.
— Какъв?
— Намери камиона — отвърнах с най-успокояващата, най-предизвикателната, най-безобидната си усмивка.
Изминаха три дни, преди отново да чуя моята мила сестра — доста дълго време за нея. Тя дойде в кабинета ми в четвъртък, непосредствено след обяд. Изглеждаше кисела.
— Намерих го — каза Дебора. Нямах представа за какво говори.
— Какво си намерила, Деб? Извора на лошото настроение?
— Камиона. Хладилния камион.
— Страхотна новина! Защо изглеждаш така, сякаш търсиш на кого да удариш шамар?
— Защото точно това търся. — Тя хвърли четири-пет захванати с телче страници на бюрото ми. — Виж.
Взех ги и погледнах първата.
— О! И колко са?
— Двайсет и три — отвърна Дебора. — През последния месец е докладвано за кражбата на двайсет и три хладилни камиона. Момчетата от пътната полиция казаха, че повечето били преобърнати в канавките и подпалени заради застраховките. Никой не настоява особено да бъдат намерени. Затова никой не им обръща внимание. Няма и да им обърне.
— Това е то Маями!
Дебора въздъхна и взе списъка.
— Не мога да ги проверя всичките. Не и сама. Ще отнеме месеци. По дяволите, Декс! Какво ще правим сега?
— Съжалявам, Дебора, но трябва да изчакаме.
— Просто да чакаме?
— Да — уверих я.
И наистина беше така. В протежение на още две седмици. Чакахме. И тогава…
9.
Събудих се, облян в пот, без да съм сигурен къде съм и убеден, че предстои ново убийство. Скоро. Някъде, не много далеч, той се носеше из града като акула покрай риф и търсеше следващата си жертва. Толкова бях сигурен в това, че почти чувах бръмченето на мотора. Там беше, хранеше своя Мрачен странник и той разговаряше с моя Мрачен странник. В съня си пътувах с него като призрачна риба прилепало.
Седнах в тясното си легло и се отърсих от омачканите чаршафи. Часовникът показваше 3:14. Четири часа преди времето, в което обичайно ставам, а имах чувството, че се бъхтя из джунгла с пиано на гърба. Бях потен, лепкав и глупав, неспособен да формулирам други мисли, различни от убедеността, че то ще се случи някъде без мен.