Несъмнено тази нощ бях приключил със съня. Запалих лампата. Ръцете ми лепнеха и трепереха. Избърсах ги в чаршафа, но това не помогна. Чаршафът беше също толкова влажен. Запрепъвах се към банята, за да се измия. Протегнах ръце под крана. От чешмата излезе топла пара, със стайна температура, и за миг миех ръцете си в кръв, и водата стана червена; само за миг в полутъмната баня мивката се обля в червено.
Притворих очи.
Светът се преобръщаше.
Реших да се отърва от тоя номер на светлината и полузаспалия ми мозък. Затвори очи, отвори ги, ще прогониш илюзията и в мивката отново ще потече обикновена чиста вода. Вместо това, като затворих очи, сякаш отворих други очи в друг свят.
Пак се върнах в съня си, пак се носех като острие над светлините на Бискейн Булевард, летях студен, остър и прицелен в моята мишена и…
Отворих очи. Водата си беше вода.
Аз обаче какво бях?
Разтърсих глава. Спокойно, момче! Моля, без Декстър, току-що отдръпнал се от ръба на бездната. Поех дълбоко дъх и се взрях в отражението си. В стъклото насреща изглеждах така, както очаквах. Умишлено сдържан израз. Спокойни насмешливи сини очи — съвършена имитация на човешки живот. Като оставим, че косата ми стърчеше като на пънкар, нямаше и следа от онова, което току-що бе профучало през полузаспалия ми мозък и с трясък ме бе изтръгнало от съня.
Старателно затворих отново очи.
Тъмнина.
Обикновена, банална тъмнина. Никакви полети, никаква кръв, никакви светлини на града. Само милият Декстър със затворени очи пред огледалото.
Отново ги отворих. Здравей, приятел. Колко се радвам, че се върна. Къде, за бога, беше обаче?
Разбира се, точно в това бе въпросът. Прекарал съм по-голямата част от живота си необезпокояван от сънища, а поради тази причина и от халюцинации. Никакви апокалиптични видения, никакви тревожни юнгиански символи, изплували от подсъзнанието ми, никакви тайнствени повтарящи се образи, понесени от течението на подсъзнанието ми. Нищо и никога не е нахлувало в нощите на Декстър. Когато лягам да спя, спи цялата ми същност.
Какво се бе случило току-що? Защо ми се явяваха тези картини?
Наплисках лицето си и си пригладих косата. Това, разбира се, не ми даде отговор на въпроса, но ме накара да се почувствам малко по-добре. Ако косата ми беше мръсна, колко ли по-зле щяха да изглеждат нещата?
Всъщност не знаех. Нещата можеха да са много зле. Можех да загубя всичките си топчета за игра — или поне повечето. Ами ако толкова години съм се плъзгал към лудостта и този нов убиец просто беше отключил последното стремително пропадане към пълната невменяемост? Как да съизмеря относителната нормалност на някой като мен?
Представите ми изглеждаха много нормални, чувствах ги много нормални. Но не можеха да са нормални. Аз бях тук, в леглото си. Въпреки това почти бях доловил острия дъх на солена вода, изтощението и евтиния парфюм, които се носеха над Бискейн Булевард. Съвсем реално! А нима неразличимостта на илюзиите от реалността не е един от симптомите на лудостта? Нямах отговори, нямаше как и да открия отговори. Разбира се, изключено беше да говоря с психоаналитик. До смърт щях да изплаша бедния човечец. Най-вероятно щеше да реши, че за него е въпрос на чест да ме уреди в някое специализирано заведение. Естествено не можех да оспоря благоразумието на подобна идея. Не, ако губех контрола над здравомислието си, такова, каквото го бях изградил, това си беше изцяло мой проблем. Невъзможността обаче изобщо да съм сигурен в нещо също беше част от проблема.
Макар че всъщност май имаше някаква възможност.
След десет минути вече шофирах покрай Динър Кий. Карах бавно, понеже всъщност не знаех какво точно търся. Тази част на града спеше, доколкото изобщо може да спи. Редки групички все още се мотаеха насам-натам: туристи, прекалили с кубинското кафе, така че не можеха да заспят. Някакви хора от Айова търсеха бензиностанция. Чужденци питаха за Саут Бийч. И хищниците, разбира се — главорези, обирджии, луди, вампири, призраци и отбрани чудовища като мен. На това място обаче — и по това време — много малко от тях бяха събрани накуп. Така изглеждаше пустият Маями, доколкото може да бъде пуст. По-скоро имаше вид на самотно място заради призраците на дневната тълпа. Без слънцето, което прикрива всичко, и ярките фланелки този град се бе принизил до най-обикновено ловно поле.
И аз ловувах. Други едни нощни очи ме проследиха, преди да ме оставят, когато профучах, без да забавя. Шофирах на север, към стария подвижен мост, през центъра на Маями, все още без да съм съвсем сигурен какво търся и все така без да се натъкна на нищо. Въпреки това, поради някаква смущаваща причина, бях съвсем сигурен, че ще го открия, че следвам вярната посока, че то ме чака някъде там, пред мен.