Непосредствено след Омни нощният живот надигаше глава. Повече движение, повече неща за гледане. Весели възгласи по тротоарите, евтина музика от прозорците на колите. Момичетата на нощта бяха наизлезли. Цели ята по ъглите. Разменяха си шегички или проследяваха минаващите коли с тъпи погледи. А колите забавяха, заплеснати по костюмите или онова, което оставаше непокрито. На две преки пред мен спря нов „Корниш“, рой момичета излетяха от сенките на тротоара и незабавно наобиколиха колата. Движението почти спря, клаксоните запищяха. Повечето шофьори зачакаха за минута, доволни от гледката, но един нетърпелив камион се откъсна от струпалите се коли и навлезе в платното за насрещно движение.
Хладилен камион.
Казах си, че това не означава нищо. Нощна доставка на кисело мляко; свински наденички за закуска, гарантирано пресни. Товар сърнешко, отправил се на север, към летището. Из Маями денонощно се движат хладилни камиони, особено в малките часове. Това е, нищо друго.
Така или иначе обаче натиснах педала на газта и се придвижих напред. Камионът се беше насочил към Бискейн, а дотам имаше няколко светофара. Щях да го изгубя, ако изостанех прекалено. Изведнъж много ми се прииска да не го губя.
Зачаках за пролука в трафика и бързо се насочих към отсрещното платно. Ускорих и скъсих разстоянието помежду ни. Опитвах се да не се движа много бързо, да не съм прекалено очебиен, но бавно го наближавах. Той беше три светофара напред, после два.
След това, преди да успея да се зарадвам на триумфа си, светофарът пред него светна червено, светофарът пред мен — също. Спрях. Донякъде изненадан осъзнах, че си дъвча устната. Бях напрегнат. Аз, Декстър, леденото кубче. Изпитвах човешко безпокойство, отчаяние, имах неподправено човешко усещане за злочестина. Исках да настигна камиона и да видя. О, как исках да докосна камиона, да отворя вратата на кабината, да надникна вътре…
И после какво? Да го арестувам? Да го отведа при скъпата детектив Ла Гуерта? Да й се похваля какво съм хванал? Щях ли да го задържа, наистина? Със същата вероятност той можеше да хване мен. Той беше съвършено настроен за лов, а аз се влачех след него като нежеланото по-малко братче. И защо го правех? Дали исках да докажа пред себе си, че това е той, той, че той търси плячка, а аз не съм луд? И откъде можех да съм сигурен, че не съм луд? Какво ставаше в мозъка ми? Дали пък в крайна сметка лудостта нямаше да е щастливо решение.
Възрастен мъж се затътри пред колата ми. Тръгна да пресича улицата с невероятно бавни и болезнени стъпки. Останах за миг загледан в него. Чудех се какъв трябва да изглежда животът, когато се движиш така бавно. После хвърлих поглед напред към хладилния камион.
Светофарът пред него светеше зелено, светофарът пред мен — не.
Камионът бавно ускори. Отправи се на север почти на границата на разрешената скорост. Стоповете му се смаляваха пред погледа ми, а аз чаках да ми светне зелено.
А светофарът отказваше да го направи. Скръцнах със зъби — спокойно, Декс! — и пресякох на червено. Едва не блъснах стареца. Той не вдигна глава, нито се опита да ускори крачка.
Ограничението на скоростта в тази отсечка на Бискейн Булевард е шейсет километра. В Маями, ако свалиш под деветдесет, ще те изтикат от движението. Вдигнах до сто и се запровирах из редките автомобили. Отчаяно исках да скъся дистанцията. Камионът сви по завоя и светлините му изчезнаха. Или може би свърна в някоя пряка? Насочих се по Седемдесет и пета и с рев отминах шосе номер 79, после взех завоя към Пъблик Маркет, преди да се спусна по правата отсечка. Трескаво се оглеждах за камиона.
И го видях. Ето там — отпред.
Движеше се срещу мен.
Този мръсник беше свърнал обратно. Дали бе почувствал, че го следя? Дали не беше подушил болнавото ми желание да го догоня? Нямаше значение — това беше той, същият камион, несъмнено, и когато профучах покрай него, сви по шосето.
Рязко извих кормилото към паркинга на търговския център, гумите изсвистяха. Обърнах колата и дадох газ по Бискейн Булевард, този път по южната лента. Отбивката към околовръстното бе на по-малко от пряка. Скоро вече и аз се носех по него. Видях малките червени светлини да трептят насмешливо далече-далече, почти до първия мост. Натиснах газта като обезумял и полетях напред.