Сега той се носеше по нагорнището на моста, набираше скорост и поддържаше разстоянието помежду ни постоянно. Значи вече знаеше, вече трябваше да е разбрал, че някой го следи. Ускорих още и малко се приближих.
Тогава той изчезна. Превали моста и се спусна по другата страна. Бързо напредваше към Норт Бей Вилидж. Зоната тук беше със засилен полицейски контрол. Ако се движеше много бързо, щяха да го засекат и да го спрат. И тогава…
Вече бях на билото на моста, а под мен…
Нищо.
Празно шосе.
Забавих, заоглеждах се във всички посоки. Все пак имах преимуществото, че съм нависоко. Към мен приближаваше кола. Не камион — някаква кола със смачкана броня. Спуснах се от другата страна на моста.
Шосето разделяше Норт Бей Вилидж на два елегантни жилищни квартала. Зад бензиностанцията редицата жилищни кооперации правеха широк полукръг. Отдясно имаше къщи — малки, но скъпи. Никъде не се забелязваше никакво движение. Нито следа от живот.
Пусто. Изчезнал беше. Изплъзна ми се на единствената улица на острова. Как?
Завих обратно, спрях до тротоара и притворих очи. Не зная защо. Може би се надявах отново да видя нещо. Нищо не видях обаче. Само тъмнина и малки ярки светлинки под клепачите ми. Бях изморен. Чувствах се глупаво. Да, аз, ексцентричният несравним Декстър, дето се опитва да бъде детето чудо, използвах психичните си способности, за да проследя злия гений. Преследвах го с моята свръхефективна в борбата с престъпността кола. А най-вероятно той бе някой разносвач, който се прави на мачо, докато разиграва единствения друг водач на пътя тази нощ. В нашия прекрасен град всеки ден, на всеки шофьор се случват такива неща. Ти гониш, не можеш да ме хванеш! Следва среден пръст, размахано оръжие, бум-тряс — и пак на работа.
Просто един хладилен камион, нищо повече, който сега набира скорост някъде далеч през Маями Бийч, а от тонколоните на радиото му стърже хевиметъл. Не моят убиец, не някаква тайнствена връзка, която ме е измъкнала от леглото, за да ме разходи из града в малките часове на нощта. Това беше прекалено глупаво, че да го изкажа с думи, неизказано тъпо беше за трезвомислещия безсърдечен Декстър.
Отпуснах глава върху кормилото. Чудесно е да ти се случи нещо толкова човешко! Вече знаех какво означава да се чувстваш като пълен идиот. Чух камбаната на подвижния мост — предупреждаваше, че мостът се вдига. Зън, зън, зън. Сигналният звън на моя отпадащ интелект. Прозях се. Време беше да се прибирам и да си лягам.
Зад мен запали някакъв мотор. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане.
Той изведнъж се появи иззад бензиностанцията до моста и направи малък кръг. Полетя направо, ускори още и заедно с рева на мотора от прозореца на шофьора към мен неочаквано и тежко полетя нещо. Бързо се приведох. Нещото удари колата ми отстрани и остави зад себе си звука от вдлъбнатина, за поправката на която щяха да отидат много пари. Изчаках един момент. Просто така, за по-сигурно. После вдигнах глава и се огледах. Камионът се отдалечаваше, разби дървената бариера, набра скорост и леко се прехвърли от другата страна на подвижния мост, който вече се издигаше, въпреки крясъците на пазача. После изчезна обратно към Маями, далеч зад растящата пропаст между двете крила на моста. Изчезна, безнадеждно изчезна, сякаш никога не го е имало. Така и нямаше да узная дали е бил просто поредният луд от Маями.
Слязох от колата да огледам вдлъбнатината. Голяма беше. Огледах се и да видя какво беше хвърлил.
Изтърколило се беше на десетина-петнайсет метра, на средата на пътя. Дори от това разстояние не можех да сгреша, но само за да разсеят всяко съмнение, светлините на една приближаваща кола го осветиха. Колата свърна, заби се в плета и под оглушителния писък на клаксона чух, че шофьорът ругае. Отидох до нещото, за да се уверя сам.
Да, истина беше.
Женска глава.
Наведох се да я огледам. Чист разрез, много добра работа. По ръба на врата почти нямаше кръв.
— Благодаря ти, Боже — казах аз, осъзнал, че се усмихвам. А и защо не?
Не беше ли хубаво? В крайна сметка не бях луд.
10.
Малко след осем Ла Гуерта дойде при мен. Седях на багажника на колата. Тя опря обвития си в костюм ханш на капака и се плъзна леко, докато бедрата ни не се докоснаха. Изчаках я да каже нещо, но тя, изглежда, нямаше подходящи думи за случая. Аз също. Затова просто седях, извърнал очи към моста, чувствах топлината на бедрото й до моето и се чудех къде ли е отишъл свенливият ми приятел с камиона. Натиск върху бедрото ми ме изтръгна от унеса.