Странно наистина, но Ла Гуерта не ме запита какво съм търсил на съответното място по съответното време. Разбира се, не съм детектив, но този въпрос ми се струваше повече от логичен. Ще е неучтиво, предполагам, ако кажа, че недоглеждането е присъщо за нея, но си беше така. Тя просто не попита.
Обаче очевидно имахме да си кажем още много неща. Затова я последвах до колата й — голям светлосин шевролет на две години, служебен. В извънработно време караше едно малко беемве, за което се предполагаше, че никой не знае.
— Качвай се — каза тя и аз се настаних на чистата предна седалка.
Ла Гуерта шофираше бързо — изпревари колоната коли и само след минути бяхме на околовръстното шосе към Маями и пресякохме Бискейн. Малко по-късно тя се вля в трафика на магистралата със скорост, която изглеждаше малко висока дори за Маями. Стигнахме обаче шосе 595 и свихме на запад. На три пъти Ла Гуерта ме погледна крадешком, съвсем с крайчеца на окото си, преди да заговори.
— Хубава риза.
Погледнах хубавата си риза. Бях я навлякъл, когато излетях от апартамента, и чак сега я виждах за пръв път. Риза за боулинг от полиестер, с червени дракони. Не беше току-що изпрана, но все още можеше да се каже, че е чиста. Донякъде хубава, разбира се, обаче…
Дали Ла Гуерта не подхващаше този банален разговор, за да се отпусна дотам, че да направя някое съсипващо признание? Дали не подозираше, че зная повече, отколкото казвам, и се надяваше да свали защитите ми и да ме накара да се разприказвам?
— Винаги носиш много хубави дрехи, Декстър — каза тя и отново ме огледа с широка, тъпа усмивка, без да забелязва, че всеки момент ще се забие в един камион. Видя го тъкмо навреме, за да извие кормилото с един пръст и да се плъзне покрай него.
Замислих се за хубавите дрехи, които винаги нося. Разбира се, хубави са. Гордея се, че съм най-добре облеченото чудовище в област Дейд. Е, да, той накълца добрия господин Дуарте, ама пък колко хубаво беше облечен! Разполагах с подходящи дрехи за всякакви ситуации. Между другото, какво носи човек, когато му предстои да се сблъска с декапитация призори? Вчерашна риза и памучни панталони, разбира се. Бях a la mode. Но като оставим тазсутрешното небрежно облекло, наистина съм придирчив. Пак един от уроците на Хари: бъди чист, обличай се хубаво, не привличай вниманието.
Защо обаче един толкова пресметлив детектив от отдел „Убийства“ ще забелязва подобно нещо или ще му пука за това? Сякаш…
Дали наистина не беше така? Една гадничка малка идея започна да нараства в мен. Странната усмивка, която понякога потрепваше върху лицето й и която тя после отправяше към мен, ми подсказа отговора. Беше нелепо, но какво друго би могло да е? Ла Гуерта не търсеше начин да свали защитата ми, за да ми зададе по-провокативни въпроси за онова, което бях видял. И определено пет пари не даваше за мнението ми като ценител на хокея.
Ла Гуерта търсеше начин да установи контакт с мен.
Тя ме харесваше.
Все още се опитвах да се съвзема от ужасния удар след собственото ми смущаващо, неуместно, компрометиращо нападение върху Рита — а сега и това! Ла Гуерта ме харесва? Дали терористи не са сложили нещо във водохранилището на Маями? Дали не излъчвах някакъв особен феромон? Дали жените в Маями внезапно не бяха осъзнали колко отчайващи са обикновените мъже и поради липса на друга възможност аз бях станал привлекателен? Какво, по дяволите, ставаше въпреки цялата сериозност на ситуацията?
Разбира се, може и да грешах. Тази мисъл ме караше да се мятам като баракуда, хваната на сияйна сребърна блесна. Какъв колосален егоизъм, в крайна сметка — да мисля, че една рафинирана, изтънчена, гонеща кариерата си жена като Ла Гуерта може да изпитва интерес към мен? Дали не беше по-вероятно да…
Какво да? Колкото и нелепо да изглеждаше, наистина имаше някакъв смисъл. Работехме заедно и следователно, според традиционната полицейска логика, вероятността да се разбираме и да си прощаваме бе по-голяма. Връзката ни можеше да й помогне в дежурствата й и в изпълнения й със стрес живот. И макар да не злоупотребявах с това, знаех, че съм в достатъчна степен представителен и че ловя око, както казваме по нашите места. А и все пак бях положил усилия да я очаровам. Любезност от чиста пресметливост, но тя нямаше как да го знае. Мога да съм очарователен. Една от малкото прояви на моята суетност. Учил съм дълго, дълго съм практикувал и затова, когато го правя, никой не може да каже, че симулирам. Настина съм много добър в това да разпръсквам семената на очарованието. Нормално беше все пак семената все някога да покълнат.