Да покълнат обаче тук? Ами сега? Дали някой ден нямаше да ме покани на вечеря на свещи? Или на няколко часа потно блаженство в мотел „Касике“?
За късмет пристигнахме, преди паниката да ме е обзела напълно. Ла Гуерта направи кръг около постройката, за да намери входа. Не беше трудно да го види: полицейските коли се бяха скупчили точно пред него. Тя се насочи към тях. Бързо изскочих, преди да е сложила ръка върху коляното ми. Тя излезе и за миг задържа очи върху мен. Устните й потрепнаха.
— Ще хвърля един поглед — казах и почти затичах към ледената пързалка. Бягах от Ла Гуерта, да, но нямах и търпение да вляза вътре, да видя какво е направил моят изобретателен непознат, да се докосна до работата му, да вдишам от чудото, да се науча…
Вътре цареше типичният за такива случаи безпорядък — и въпреки това имах чувството, че във въздуха се носи особено напрежение, някакво леко приглушено усещане за вълнение и възбуда, което човек не може да срещне при обикновено убийство — усещане, че това по някакъв начин е различно, че нови и чудни неща могат да се случат, защото ние сме ето тук, на ръба на бръснача. А може би това се отнасяше само до мен? Няколко души се бяха струпали до отсамната мрежа, двама-трима с униформата на област Брауърд. Стояха със скръстени ръце и съзерцаваха капитан Матюс, който спореше по правни въпроси с един мъж в костюм по поръчка. Приближих и видях Анхел в необичайна поза. Стърчеше над някакъв оплешивяващ мъж, който ровеше в купчината старателно опаковани пакети.
Спрях до перилата и погледнах през стъклото. Ето го, само на десет метра. Изглеждаше съвършено на фона на хладната чистота на наскоро обработената със „Замбони“ пързалка. Всеки бижутер ще ви каже, че е много важно да намериш подходящия обков, но това тук… Бях изумен. Съвършено. Бях малко замаян и се чудех дали парапетът ще ме удържи — сякаш можех да мина през твърдото дърво като мъгла.
Дори оттук бях сигурен. Не беше бързал, изпипал го беше, въпреки онова, което съвсем доскоро, на околовръстния път, изглеждаше прибързано. Или може би някак си бе почувствал, че аз не съм заплаха за него?
И след като така или иначе стана дума за това, наистина ли вярвах, че не съм опасност за него? Настина ли вярвах, че ще го проследя до леговището му, а после ще стигна до същината на нещо толкова важно за кариерата на Дебора? Разбира се, вярвах, че правя точно това, но дали щях да имам сили да докарам нещата докрай, ако наистина и за в бъдеще те оставаха толкова любопитни? Ето ме сега на хокейното игрище, където бях убил много приятни, много съзерцателни часове, и това може би беше само още едно потвърждение, че въпросният творец — извинете ме, имах предвид „убиец“, разбира се — следваше път, сходен на моя? Само вижте шедьовъра, който бе сътворил тук!
А главата? Тя беше ключът. Безспорно тя беше от съществено значение като част от онова, което той правеше. Неслучайно я бе хвърлил така. Дали не я бе хвърлил, за да ме изплаши, да ме запрати в пароксизма на насилието, на ужаса, на потреса? Или по някакъв начин бе разбрал, че се чувствам като него? Дали и той не бе доловил връзката между нас и просто не бе поискал да си поиграем? Предизвикваше ли ме? Трябваше да е имал някаква специална причина да ми остави подобен трофей. Обзет бях от мощни, зашеметяващи усещания. Беше ли възможно и той да не чувства нищо?
Ла Гуерта приближи зад мен.
— Защо бързаш толкова? — В гласа й прозвуча едва загатнато недоволство. — Да не би да се страхуваш, че ще избяга? — И кимна към струпаните парчета на разчлененото тяло.
Знаех, че някъде в мен се крие отговорът, който ще я накара да се засмее, ще я очарова още малко, ще заглади впечатлението от обърканото ми бягство от домогванията й. Но стоях до парапета, гледах парчетата от тялото върху леда, в мрежата на вратата, обсебен, бих казал, от величието и съвсем неспособен на каквото и да било остроумие. Овладях се, наистина, да не й кресна да млъкне, обаче бях почти на ръба.