— Трябва да отида да погледна — казах, без да мисля, но после се съвзех достатъчно и добавих: — Това е вратата на домакините.
— Ужасен си! — Тя ме перна игриво по ръката. За късмет сержант Доукс тръгна към нас и не й остави възможност да се изкиска като котенце, защото нямаше да го издържа. Както винаги, Доукс изглеждаше най-вече заинтригуван от това как да се докопа до ребрата ми и да ги разтвори. Вместо поздрав ме дари с толкова топъл и проникновен поглед, че просто се изпарих и го оставих на Ла Гуерта. Той се загледа след мен. Наблюдаваше ме с израз, който подсказваше, че сто на сто съм виновен в нещо и че за него ще е удоволствие да изследва вътрешностите ми, за да види за какво става дума. Убеден съм, че щеше да е по-щастлив някъде, където на полицаите е позволено от време на време да трошат по някоя тибиа или фемур. Заобиколих по-далеч от него и бавно направих широк кръг, за да намеря мястото, откъдето да мога да се прокрадна. Тъкмо го открих, когато нещо ненадейно ме застигна и доста силно ме сръга в ребрата.
Изправих се, за да посрещна нападателя си с широка усмивка въпреки болката, и казах:
— Здравей, скъпа сестричке. — Толкова е хубаво да видиш приятелско лице.
— Копеле! — изсъска тя.
— Най-вероятно. Защо обаче повдигаш този въпрос точно сега?
— Защото, нещастни кучи сине, си имал следа и не си ми се обадил!
— Следа? — Почти заекнах. — Какво те кара да мислиш…
— Стига глупости, Декстър — изръмжа Дебора. — Не си ходил да търсиш курви в четири сутринта. Ти си знаел къде е той, дявол да те вземе!
Завесата се повдигна. Толкова бях затънал в собствените си проблеми, като започнем със съня и с факта, че очевидно той значеше нещо повече, и продължим със сблъсъка ми с Ла Гуерта, че дори не се бях замислил дали съм коректен с Дебора.
— Не беше следа, Деб — опитах се да я успокоя. — Нищо определено. Просто някакво усещане. Някакво хрумване. Това е всичко. Наистина нищо определено…
Тя отново ме сръга в ребрата и се озъби.
— Обаче се оказа нещо определено. Намерил си го.
— Всъщност не съм сигурен. Мисля, че той ме намери.
— Престани да се правиш на умен — каза тя, а аз разперих ръце, за да покажа колко невъзможно би било това. — Обеща ми, дявол да те вземе!
Не си спомнях да съм й обещавал да й звъня посред нощ и да й разказвам сънищата си, но ми се стори, че няма да е много благоразумно точно сега да уточнявам подобни подробности.
— Извинявай, Деб — казах вместо това. — Наистина не мислех, че ще излезе нещо. Просто съвпадение, повярвай. — Определено не бях склонен да търся парапсихологични обяснения, дори пред Деб. Или може би най-малко пред нея. Хрумна ми обаче друга идея. — Може би ти ще ми помогнеш — понижих глас. — Как да реагирам, ако решат да ме попитат какво съм търсил там в четири сутринта?
— Ла Гуерта не те ли разпита вече?
— Най-подробно. — Потиснах тръпките по гърба си.
— И не те попита? — Лицето на Деб се изкриви от отвращение. Това не беше въпрос.
— Убеден съм, че има големи планове. — Не добавих, че очевидно и аз фигурирам в някои от тях. — Рано или късно обаче все ще повдигнат този въпрос. — Хвърлих поглед към мястото, откъдето тя ръководеше операцията. — Може би сержант Доукс… — В гласа ми прозвуча неподправен ужас.
— Той е почтено ченге — съгласи се Дебора. — Да можеше само да спре с тия пози!
— Позите са всичко, което има — отвърнах. — И поради някаква причина не ме харесва. Би ме попитал всичко, стига да реши, че ще ме изтормози.
— Ами кажи му истината. — Дебора ме изгледа ледено. — Първо обаче я кажи на мен. — И пак ме ръгна на същото място.
— Моля те, Деб, нали знаеш колко лесно ми излизат синини.
— Не зная — отвърна тя, — но съм решена сама да проверя.
— Няма да се повтори — обещах й. — Просто озарение в три през нощта, Дебора. Какво щеше да кажеш, ако ти бях позвънил, а после се окажеше, че е било напразно?
— Но не се е оказало напразно. Оказало се е, че има защо. — Ново сръгване подкрепи думите й.
— Настина не подозирах нищо. А щеше да е тъпо да те влача с мен.
— Представи си аз как щях да се почувствам, ако той те беше убил.
Изненада ме. Изобщо не се бях замислял какво би изпитала тя. Скръб? Разочарование? Гняв? Тези неща са ми чужди, боя се. Затова само пак я помолих за прошка, а после, понеже съм като жизнерадостната Полиана, която винаги намира хубавата страна на нещата, додадох: