— Обаче поне хладилният камион беше там.
— Камионът е бил там? — Тя премигна.
— О, не ти ли казаха?
Пак ме удари, пак на същото място, но този път още по-силно.
— По дяволите, Декстър! Какъв е този камион?
— Ами, там беше, Деб… — Неприкрито емоционалната й реакция доста ме смути, както, разбира се, и фактът, че една толкова привлекателна жена е готова да ми извади душата с юмруци. — Шофираше хладилен камион. Когато хвърли главата към мен.
Дебора ме сграбчи за ръката и се втренчи в лицето ми.
— Майната ти! — процеди накрая.
— Дадено — съгласих се.
— Божичко! — Тя се взря в пространството над главата ми. Несъмнено виждаше повишението си да се носи някъде там. Навярно щеше да продължи, но точно в този момент Анхел извиси глас над врявата на пързалката:
— Детектив! — И погледна към Ла Гуерта. Странен, несъзнателен звук, полусподавен вопъл на човек, който никога не вдига шум на публично място и именно заради това в помещението веднага се възцари тишина. Тонът издаваше отчасти шок и отчасти триумф. — Намерих нещо важно, обаче… боже… — Всички погледи се извърнаха към него, а той кимна към коленичилия плешив мъж, който бавно, предпазливо развиваше нещо.
Накрая го извади, завъртя го неумело и го изпусна, а то се плъзна по леда. Мъжът посегна към него, но то се хлъзна и спря до рекламното табло. С разтреперана ръка Анхел се пресегна, взе го и го вдигна така, че всички да го видим. Възцари се тишина — вдъхновяваща, слисана, прекрасна, подобна на всемогъщ грохот от аплодисменти при вдигането на завесата пред шедьовър.
Беше огледалото за обратно виждане от камиона.
11.
Слисаната тишина натежа, но миг по-късно из игрището се разнесе тихо бръмчене и смени тоналността — хората започнаха да се напрягат, за да видят, да обяснят, да изкажат становище.
Огледало. Какво, по дяволите, означаваше това?
Хубав въпрос. Аз не се чувствах кой знае колко трогнат. Нямах и никакви конкретни теории относно значението му. Понякога с голямото изкуство е така. То ти въздейства, а не можеш да кажеш защо. Дали крие някакъв дълбок символизъм? Тайнствено послание? Или извратена молба за помощ и разбиране? Невъзможно ми беше да кажа, а и за мен това съвсем не бе най-важното. Просто исках да го попия със сетивата си. Нека другите се питат как се е озовало тук. В крайна сметка може просто да се е откачило и той да е решил да го хвърли в първия чувал, който му се е оказал подръка.
Невъзможно! Разбира се, че беше невъзможно. Сега обаче вече мислех само за това. Огледалото беше тук поради някаква много съществена причина. Чувалът за отпадъци нямаше нищо общо. Както този тип вече толкова елегантно бе показал, като бе оставил частите на трупа на пързалката, представянето беше важна част от всичко, което правеше. Не би допуснал небрежност с някой детайл. И ето защо започнах да мисля какво би могло да означава огледалото. Почти повярвах, колкото и импровизирано да беше, че решението да го сложи сред частите на тялото е обмислено, преднамерено. А имах и още едно усещане, което клокочеше някъде иззад белите ми дробове, че това е едно много прецизно, много лично послание.
Към мен?
Ако не към мен, тогава към кого? Останалата част от пиесата беше адресирана към широкия свят: вижте кой съм. Вижте какво представляваме всички. Вижте какво правя. Едно огледало от камион не е част от подобно послание. Разчленяването на тялото, източването на кръвта — това бе необходимо и елегантно. Но огледалото — и особено ако се окажеше, че е от камиона, който преследвах — вече беше нещо различно. Елегантно, да, но какво подсказваше това за действителната същност на нещата? Нищо. Огледалото бе прибавено поради някаква друга причина и зад нея се криеше ново и различно послание. Силата на тази мисъл ме заливаше като вълна. Ако беше от камиона, значи бе предназначено само за мен.
Какво обаче означаваше?
— Какво означава това, по дяволите? — попита Деб. — Огледало? Защо?
— Не зная. — Все още чувствах силата да пулсира в мен. — Но съм готов да се обзаложа на един обяд в „Стоункрабс“, че е от хладилния камион.
— Сто на сто. И ако не друго, поне урежда един важен въпрос.
Погледнах я слисано. Дали наистина интуитивно не бе доловила нещо, което бях пропуснал?
— Какъв въпрос, сестричке?
— С правомощията. — Тя кимна към шефовете. — Този си е наш. Хайде!