— Съвсем нищо — повтори Дебора. — Освен че благодари, както би благодарила на някое момче от паркинга. Изгледа ме със странната си усмивка и ми обърна гръб.
— Деб, ама ти не можеш да очакваш от нея…
— А после разбрах защо се смее така. Сякаш съм немито полуидиотче и тя най-после е намерила къде да ме скрие.
— О, не, не ми казвай, че са те отстранили от случая!
— Всички сме отстранени от случая, Декстър. — Гласът на Дебора прозвуча много уморено. — Ла Гуерта арестува заподозрян.
Изведнъж на линията се възцари тишина. Изобщо не можех да мисля, но поне вече бях съвсем буден.
— Какво?!
— Арестува един човек. Работи на пързалката. Задържа го и е убедена, че той е убиецът.
— Невъзможно — казах, макар да знаех, че е възможно. Тая тъпа кучка! Ла Гуерта имам предвид, не Деб.
— Зная, Декстър, обаче иди го обясни на Ла Гуерта. Сигурна е, че е заловила когото трябва.
— Как така сигурна? — Главата ми се въртеше, имах чувството, че ще повърна. Сам не знаех защо.
— След час има пресконференция — изсумтя Деб. — Значи е сигурна.
Туптенето в главата ми беше прекалено силно, че да чуя какво още ми казва Дебора. Ла Гуерта е арестувала заподозрян? Кого? Към кого би могла да се насочи? Възможно ли бе да пренебрегне всички улики, аромата, усещането и стила на тези убийства и да арестува някого? Изключено беше някой, способен да сътвори направеното от този убиец, да позволи на недоразумение като Ла Гуерта да го залови. Никога. Живота си можех да заложа.
— Не, Дебора. Не. Невъзможно. Сбъркала е.
Дебора се изсмя. С уморен мръснишки смях на ченге, на което му е дошло до гуша.
— Да — каза тя. — Зная. И ти го знаеш. Тя обаче не го знае. Искаш ли да чуеш и нещо смешно? Той също.
Това вече беше съвсем лишено от смисъл.
— Какво говориш, Дебора? Кой не знае?
Тя отново се изсмя със същия ужасен смях.
— Онзи тип, дето го арестува. Предполагам, че е бил почти толкова объркан, колкото и Ла Гуерта. Понеже призна.
— Какво?
— Призна, Декстър. Призна си всичко.
12.
Казваше се Дарил Ърл Макхейл и охотно се самоопределяше като човек, който губи двойно. Дванайсет от последните двайсет години беше прекарал като гост на щата Флорида. Скъпият сержант Доукс изрови името му от картотеката на персонала на хокейното игрище. В кръстосаната компютърна проверка на служителите с досие за насилие или обвинение в углавно престъпление името му се появи на два пъти.
Дарил Ърл беше пияница с наклонност да пребива жена си. Очевидно от време на време ограбваше и бензиностанции, просто така, за развлечение. Можеше да му се има доверие да се задържи на работа с минимално заплащане за месец-два. Някоя прекрасна петъчна вечер обаче обръщаше повечко чаши и започваше да вярва, че е Божият гняв. Затова обикаляше, докато намери бензиностанция, в която не проявяват подобаващо зачитане към неговата персона. Нахлуваше с извадено оръжие, вземаше парите и отпрашваше. После употребяваше внушителната придобивка от 80–90 долара, за да обърне още няколко чаши и да се почувства толкова добре, че да поиска да пребие някого. Мършав, около метър шейсет и пет, Дарил Ърл беше слабак и за по-сигурно онзи, когото пребиваше, винаги се оказваше собствената му съпруга.
Нещата стояха така, но той се беше измъквал на няколко пъти. Една вечер обаче прекалил с жена си и й се наложило за около месец да остане на екстензия. Предявила обвинение и понеже вече имал досие, Дарил Ърл преживял тежки времена.
Още пиеше, но на пръв поглед в Рейфорд го бяха уплашили дотам, че малко да се пооправи. Получил беше работа като пазач на пързалката и всъщност се беше задържал на нея. Ако го попита човек, би казал, че не е бил жена си от векове.
Нещо повече, Дарил имаше дори мигове на слава. Случило се, когато „Пантерите“ спечелили купата. В работата му влизало и задължението да претичва и да почиства разните неща, които публиката хвърля върху леда. През онази година това беше важен ангажимент, понеже щом „Пантерите“ вкарваха, публиката засипваше леда с три-четири хиляди пластмасови плъха. Та Дарил Ърл трябвало да ги разкара. Несъмнено отегчителна работа. И така, веднъж, окуражен от няколко глътки евтина водка, той вдигнал един плъх и изпълнил самобитен „танц на плъха“. Тълпата закрещяла за още. Така че до края на сезона Дарил Ърл изпълнявал своя танц.
Сега пластмасовите плъхове са забранени. Дори да бяха задължителни според федералния закон, никой не би ги хвърлял. „Пантерите“ не са отбелязвали точка от времето, когато Маями имаше почтен кмет, а това беше някъде през миналия век. Макхейл обаче все още се явяваше по време на игрите с надеждата пак да потанцува пред някоя камера.