Отец Донован се опита да изкрещи. Не му беше останала много сила, за да нададе наистина добър вик, но в гласа му имаше истинско чувство и то компенсираше слабата техника. После падна по очи. Оставих го да подсмърча така известно време, преди отново да стегна примката и да го изправя. Залиташе и определено не се владееше. Мехурът му изпусна, а по брадичката му потече лига.
— Моля те — каза той. — Не можех да се сдържа. Просто не можех да се сдържа. Моля те, трябва да разбереш…
— Разбирам, отче — казах аз. Гласът ми прозвуча особено. Сякаш говореше Мрачния странник. Отец Донован се вледени. Бавно вдигна глава, за да ме погледне, и онова, което видя в очите ми, го накара да застине. — Чудесно разбирам — рекох и се взрях в него. Потта по лицето му се превърна в лед. — Виждаш ли, и аз не мога да се сдържа.
Стояхме съвсем близо един до друг, почти се докосвахме. Изведнъж нечистотата по него ми се стори прекомерна. Рязко дръпнах клупа и пак го ритнах по краката. Отец Донован се просна на пода.
— Но деца? Никога не бих направил това с деца. — Сложих чистия си ботуш върху главата му и я натиснах. — Не съм като теб, отче. Никога не бих посегнал на деца. Аз трябва да откривам хора като теб.
— Кой си ти? — прошепна отец Донован.
— Началото — отвърнах. — И краят. Посрещни своя Разрушител, отче. — Бях приготвил иглата и тя влезе във врата му с лека, както се предполагаше, съпротива от вдървените мускули, но не и от страна на свещеника. Натиснах буталото, изпразних спринцовката и изпълних отец Донован с бързо, чисто умиротворение. Миг, само миг по-късно главата му натежа и лицето му се люшна към мен.
Наистина ли ме виждаше? Виждаше ли двойните гумени ръкавици, предпазния работен комбинезон, разкошната копринена маска? Наистина ли ме виждаше? Или това ставаше в съседната стая, в стаята на Мрачния странник, в чистата стая? Боядисана в бяло преди две нощи и пометена, изстъргана, дезинфекцирана. Не можеше да е по-чиста. Дали ме виждаше в средата на стаята, чиито прозорци бяха запечатани с плътни бели гумирани чаршафи, под светлините, там, до масата, която бях приготвил, до кутиите с бели торби за отпадъци, до бутилките с препарати и малката редица триони и скалпели? Дали наистина ме виждаше?
А може би виждаше седемте мръсни тела или един бог знае още колко други такива? Или, неспособен да изкрещи, навярно виждаше как се превръща в същия ужас в градината?
Разбира се, подобно нещо нямаше да му се случи. Неговото въображение не му позволяваше да погледне на себе си като на представител от същия вид. И в известен смисъл имаше право. Никога нямаше да стане на ужаса, в който бе превърнал децата. Аз никога не бих направил това, никога не бих го позволил. Аз не съм като отец Донован, не съм такова чудовище.
Аз съм едно много чисто чудовище.
Чистотата изисква време, разбира се, но си струва. Струва си да направиш Мрачния странник щастлив, тъй че да го накараш да замълчи задълго. Струва си да го направиш чисто и както трябва. Да освободиш света от поредната купчина боклук. Още няколко вързани торби боклук и моето тясно ъгълче от този свят ще е по-чисто, по-щастливо. По-добро.
Разполагах с осем часа. После трябваше да си тръгна. Нуждаех се и от последната минута, за да направя всичко, както подобава.
Фиксирах свещеника за масата с тиксо и разрязах дрехите му. Бързо извърших предварителната работа. Избръснах го, изстъргах го, изрязах всичко, което стърчеше неугледно. В тялото ми затрептя нещо дълго трупано, нещо, което се готвеше да се освободи, и както винаги, се почувствах великолепно. Това нещо щеше да пърха в мен, докато работя, да се надига и да ме носи със себе си, а съвсем накрая, като затихващ поток, щеше да отнесе Нуждата и свещеника.
И тъкмо преди да започна същинската работа, отец Донован отвори очи и ме погледна. Сега в очите му нямаше страх. Случва се понякога. Погледна ме и устата му се раздвижи.
— Какво? — попитах и се наведох по-близо. — Не те разбирам.
Чух го да поема дъх. Дълбоко, умиротворено дихание — и после, преди да притвори очи, пак го каза.
— Моля, няма защо — отвърнах и продължих.
2.
До четири и половина сутринта бях приключил със свещеника. Чувствах се много по-добре. След това винаги се чувствам по-добре. Убийството ме кара да се чувствам по-добре. То разрешава проблемите в мрачната схема на Декстър. То е като сладко освобождение, необходимо отприщване на всички малки хидравлични клапи в мен. Изпитвам наслада от работата си. Съжалявам, ако това ви притеснява. Наистина съжалявам. Нещата обаче стоят така. Разбира се, не с всяко убийство е същото. Убийството трябва да бъде направено по подходящия начин, в подходящото време, с подходящия обект — много е сложно, но е необходимо.