Идеята изглеждаше прекалено добра, че да я подмина ей така.
— Можем ли да влезем през тази врата?
— Разбира се, че мога да мина — разсмя се тя. — Имам значка, която може да ни осигури достъп навсякъде. А после какво?
В това беше номерът. Ако се хванеше, можех да съм сигурен, че съм си спасил кожата.
— После се разделяме и търсим, докато го намерим.
Тя ме изгледа внимателно. На лицето й отново се изписа онова нещо, което видях, когато слезе от колата — погледът на хищник, който преценява плячката си и се чуди кога и как да нанесе удар, и колко точно нокти да използва. Ужасно беше. Почти се изпълних с топлина към нея.
— Добре — каза тя и кимна към колата си. — Ела.
Отидох. Тя свърна към шосето, а после се насочи към вратата. Дори по това време имаше движение и дори опашка. Детектив Ла Гуерта натисна педала на синия си шевролет и се озова начело на колоната. Стигнахме патрулния павилион, съпроводени от писък на клаксони и приглушени викове.
Човекът от охраната — слаб мускулест чернокож — се приведе напред.
— Госпожо, не можете…
— Полиция. — Тя показа значката си. — Отворете. — Каза го толкова авторитетно, че едва не скочих от колата сам да й отворя.
Чернокожият обаче замръзна, пое дълбоко дъх и хвърли нервен поглед към павилиона.
— Не мога просто така да…
— Отвори шибаната врата, казах! — Тя размаха значката и той най-накрая се размрази и каза:
— Искам да видя значката. — Ла Гуерта небрежно я вдигна и той трябваше да пристъпи напред, за да я види. Намръщи се, но не намери нищо, за което да възрази. — Хм. Ще ми кажете ли все пак какво ви интересува тук?
— Мога да ти кажа, че ако не отвориш вратата до две секунди, ще те сложа в багажника си, ще те закарам в управлението, ще те тикна в килия с педерасти и ще забравя къде съм те сложила.
— Просто се опитвах да ви помогна. — Чернокожият се изправи и викна през рамо. — Тавио, отвори!
Вратата се отвори и се стрелнахме напред.
— Кучият му син знае, че тук става нещо, за което не иска да разбера. — Растящото вълнение в гласа й се смесваше с известна развеселеност. — Тази вечер обаче не ни пука за контрабандистите. Къде отиваме?
— Не зная — отвърнах. — Мисля, че трябва да започнем оттам, където е оставил камиона си.
Тя кимна и ускори по пътеката между струпаните контейнери.
— Ако му се налага да пренесе някакво тяло, навярно е паркирал близо до мястото, където отива. — Когато наближихме оградата, тя забави и предпазливо насочи колата на двайсетина метра от камиона. После спря. — Да видим оградата — каза и се измъкна от колата.
Последвах я. Ла Гуерта стъпи върху нещо, което не й хареса, вдигна крак, за да си огледа обувката, и изруга.
Проврях се покрай нея с разтуптяно сърце и тръгнах към камиона. Пробвах вратите. Заключени бяха, а двата малки прозореца отзад бяха боядисани отвътре. Въпреки това стъпих на бронята и се опитах да надникна, но в боята нямаше пролуки. Наведох се и заоглеждах земята. По-скоро почувствах, отколкото чух, че Ла Гуерта е зад мен.
— Какво откри? — попита тя и аз се изправих.
— Нищо. Задните прозорци са боядисани отвътре.
— Можеш ли да погледнеш отпред?
Заобиколих откъм предната страна. Там също нямаше никакви улики. Зад предното стъкло имаше защитен екран, който проваляше всяка възможност да погледна в кабината. Качих се на предната броня, а оттам и на капака, пропълзях отдясно наляво, но и в защитния екран нямаше пролуки.
— Нищо — казах и слязох.
— Добре. — Ла Гуерта ме изгледа някак сънено. Връхчето на езика й едва се подаваше. — Къде отиваме сега?
„Насам — прошепна някой в мозъка ми. — Ей там“. Погледнах вдясно, накъдето сочеха кикотещите се въображаеми пръсти, а после пак Ла Гуерта, която не ме изпускаше от немигащия си поглед на гладна тигрица.
— Аз тръгвам наляво. Ще се срещнем по средата.
— Добре. — Ла Гуерта се усмихна арогантно. — Обаче аз тръгвам наляво.
Положих усилия, за да изглеждам изненадан и разочарован, и предполагам, че успях да възпроизведа някакъв приемлив вариант, понеже тя все така не откъсваше поглед от мен. Накрая кимна и повтори:
— Добре. — И тръгна към първата редица контейнери.