А аз останах сам с моя стеснителен вътрешен приятел. И сега какво? Какво да правя сега, след като изиграх Ла Гуерта да ме остави да тръгна вдясно? В крайна сметка нямах причина да вярвам, че посоката превъзхожда с нещо варианта вляво или че, пак поради този повод, не е по-добре да си стоя до оградата. Насочваше ме единствено шумната глъч в мен, а нима това не беше наистина достатъчно? Когато си затворен в ледената кула на чистия разум, както аз съм бил винаги, естествено започваш да търсиш логически алюзии, които да те насочват във вътрешните механизми на действието. Както и съвсем естествено пренебрегваш необективния ирационален писък на високите хармонични гласове от приземния етаж на мозъка ти, които се опитват да те запратят с ритъма на бърз шотландски танц на майната ти.
Що се отнася до останалото — до подробност като тази накъде да тръгна, — огледах дългите неправилни редици контейнери. От другата страна, където Ла Гуерта бе отишла да покорява сама непознати ширини, имаше няколко редици ярко боядисани ремаркета. А пред мен, пръснати отдясно, бяха спедиторските контейнери.
Изведнъж ме обзе несигурност. Това усещане не ми харесваше. В момента, в който го осъзнах, шепотът се превърна в тътнещ звук и без да зная защо, установих, че вървя към водата и контейнерите там. На съзнателно равнище не мислех, че точно тези контейнери са по-различни или по-добри, или че тази посока е по-уместна или заслужава повече внимание. Просто краката ми се раздвижиха и аз тръгнах след тях. Сякаш проследяваха някаква пътека, която виждаха ходилата ми, или все едно някакъв непреодолим акорд беше изпят от шепнещия вой на вътрешния хор в мен, а краката ми го долавяха и ме влачеха след себе си.
С всяка крачка звукът растеше в мен — приглушен забързан тътен, който ме теглеше по-бързо от краката ми, тромаво ме влачеше по извитата пътека между контейнерите с мощни невидими тласъци. Въпреки това заедно с него един нов глас, слаб и смислен, ме теглеше назад, казваше ми, че не искам да съм тук, крещеше ми да бягам, да се прибирам, да се махна оттук, но и той не беше по-смислен от останалите гласове. Бях привлечен напред и едновременно толкова силно отблъснат назад, че не можех да заставя краката си да се движат адекватно. Препънах се и паднах по лице на твърдата камениста земя. Изправих се на колене, с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Прокарах ръка по скъсаната си красива шарена риза. Проврях пръст в дупката и го размърдах срещу себе си. Здрасти, Декстър, къде отиваш? Здрасти, господин Пръст. Не зная, но вече почти стигнах. Чувам приятелите да ме викат.
Изправих се. Краката ми изведнъж бяха станали нестабилни. Ослушах се. Сега го чух ясно, макар очите ми да бяха отворени. Почувствах го толкова силно, че не можех дори да вървя. Застинах за момент и се облегнах на един контейнер. Много трезва мисъл — сякаш имах нужда от точно това. Тук се беше родило нещо безименно, нещо, което живееше в най-мрачното скривалище на онова, което представляваше Декстър, и за пръв път, откакто се помня, се изплаших. Не исках да съм тук. Тук се промъкваха ужасни неща. Но аз трябваше да съм тук, за да открия Дебора. Разкъсваха ме някакви невидими сили. Чувствах се като дете от афишите на Зигмунд Фройд. Исках да се прибера и да си легна.
Обаче луната бучеше в тъмното небе над мен, водата долу плискаше, вятърът стенеше като хор вещаещи смърт духове и насилваше краката ми да продължат. Пеенето се надигна в мен като огромен оркестър, увещаваше ме, напомняше ми как да движа краката си, тласкаше ме с вдървени колене посред редиците контейнери. Сърцето ми туптеше и жално хленчеше, накъсаните хрипове на дробовете ми отекваха прекалено високо и за пръв път, откакто се помня, се почувствах слаб, замаян и глупав — като човек, като съвсем слаб и безпомощен човек.
Запрепъвах се като с чужди крака по някаква пътека, която ми се видя странно позната, докато не почувствах, че нямам сили. Отново протегнах ръка и се опрях на един контейнер с климатик — компресорът бумтеше някъде отзад и се смесваше с писъка на нощта и всичко това отекваше в главата ми толкова високо, че едва виждах. Когато се облегнах на контейнера, вратата се отвори.
Контейнерът беше осветен от два захранвани с батерия прожектора. До отсрещната стена имаше временна операционна маса, направена от каси и кашони.
А на масата беше моята скъпа сестра Дебора, здраво завързана.
26.
През първите няколко секунди сякаш не беше нужно дори да дишам. Просто гледах. Дълги гладки ленти тиксо опасваха ръцете и краката на сестра ми. Носеше тесни панталони от златисто ламе и оскъдна копринена блуза, вързана на възел над пъпа. Косата й беше плътно пристегната назад, очите — неестествено широко отворени, дъхът излизаше на хрипове през носа й, понеже и устата й беше залепена с ивица тиксо, която минаваше през лицето й и продължаваше по масата, за да държи главата й неподвижна.