— Не е и новолуние обаче — казах. Не кой знае колко остроумно, но някакъв опит все пак, което при дадените обстоятелства си струва да отбележим. Почувствах се почти пиян от съзнанието, че най-после съм в присъствието на някой, който знае. Той не подхвърляше случайни реплики, които в моите очи да изглеждат многозначителни. Той също говореше иносказателно. Той знаеше. За пръв път можех да погледна през огромната пропаст между начина, по който аз виждах нещата, и начина, по който го прави някой друг, и без притеснение да кажа: той е като мен.
Каквото и да беше това, което бях аз, той беше от същия вид.
— Сериозно — казах. — Кой си ти?
Лицето му се разтегна в усмивка, но точно защото тази усмивка толкова много приличаше на моята, виждах, че в нея няма щастие.
— Какво си спомняш отпреди? — попита той. Ехото от този въпрос отскочи в стените на контейнера и почти прихлупи мозъка ми.
27.
„Какво си спомняш отпреди?“ — ме попита Хари навремето.
„Нищо, татко.“
Освен…
Из низшите пластове на мозъка ми се заредиха образи. Мисловни картини — сънища? спомени? — много отчетливи видения или каквото бяха там. И все оттук — от това помещение? Не, невъзможно. Този контейнер едва ли стоеше отдавна на това място, а аз бях сигурен, че никога преди не съм бил тук. Тясното пространство обаче, студеният въздух, който изтичаше от мощния компресор, мъждивата светлина — всичко предизвикваше у мен симфония от усещания, сякаш се връщах у дома. Разбира се, не съм бил в този контейнер, но картините бях толкова ясни, толкова сходни, така съвършено се припокриваха, като оставим…
Премигнах. Някакъв образ трепкаше зад клепачите ми. Затворих ги.
И изведнъж видях пред себе си вътрешността на друг контейнер. В него нямаше кашони. Имаше — онези неща там? Там, до… Мама? Можех да различа лицето й там, а тя някак си се криеше и надничаше иззад… нещата… виждаше се само лицето й — немигащо, нетрепващо, неподвижно лице. В първия момент ми се прииска да се засмея, понеже мама се беше скрила много добре. Не виждах останалата част от нея. Само лицето й. Сигурно беше направила дупка в пода. И сигурно се криеше в дупката и надничаше от нея, но сега, след като я видях, защо не ми отговаряше? Защо дори не мигваше? Даже когато я повиках високо, не отвърна, не помръдна, нищо не направи. Просто продължаваше да ме гледа. А без мама аз бях сам.
Е, не, не съвсем сам. Тръснах глава и споменът се върна. Не бях сам. Някой беше с мен. Много объркващо, отначало, защото това бях аз, но той беше някой друг, обаче изглеждаше като мен. И двамата изглеждахме като мен…
Какво обаче правехме тук, в този кашон? И защо мама не помръдваше? Тя щеше да ни помогне. Седяхме насред голяма локва от, от… Мама трябваше да помръдне, да ни извади от тази, тази…
— Кръв? — прошепнах.
— Значи си спомни — каза той зад мен. — Толкова се радвам.
Отворих очи. Главата ми пулсираше ужасно. Почти виждах другото помещение, наложено върху това. И там седеше малкият Декстър, все едно беше тук. Можех да прекрача в онова място. А другият „аз“ седеше до мен, но той не беше „мен“, разбира се; той беше някой друг, някой, който се казваше…
— Бини? — попитах колебливо. Звукът изглеждаше същият, но името не прозвуча съвсем еднакво.
— Точно така ме наричаше. — Той щастливо кимна. — По времето, когато не можеше да кажеш Брайън. Викаше ми Бини. — Потупа ме по ръката. — Точно така. Хубаво е да имаш такъв прякор. — После замълча, лицето му се усмихваше, но очите му не се откъсваха от мен. — Малкото ми братче.
Седнах. Той седна до мен.
— Какво… — успях да кажа.
— Брате — повтори той. — Породени сме — ти си само година след мен. Майка ни била непредпазлива в известен смисъл. — Лицето му се изкриви в ужасяваща, много щастлива усмивка. — В доста отношения.
Опитах се да преглътна. Не помагаше. Той — Брайън, моят брат — продължи:
— Просто споделям известни предположения. Разполагах с малко време обаче и когато бях стимулиран да овладея един полезен занаят, го направих. Сега съм много добър в това да откривам разни неща с компютър. Намерих стари полицейски досиета. Маминка, скъпата, движела с много палава тайфа. В импортния бизнес, също като мен. Техният продукт, разбира се, бил малко по-деликатен. — Бръкна в един кашон и извади няколко шапки с емблема скачаща пантера. — Моите неща ги произвеждат в Тайван. Техните идвали от Колумбия. Единственото, за което се сещам, е, че мама и нейните приятели са пробвали някоя по-независима схема с продукт, който, ако трябва да сме прецизни, всъщност не им е принадлежал, а нейните бизнес партньори не одобрили независимия й дух и затова решили да й дадат урок.