Внимателно върна шапките в кашона. Чувствах погледа му върху себе си, но дори не можех да извърна глава.
— Намериха ни тук — каза той. — Точно тук. — Протегна ръка и докосна мястото, където другият не-аз е седял в онзи отдавнашен контейнер. — След два дни и половина. Залепени за пода в съсирена кръв, локва, дълбока три сантиметра. — Гласът му застърга ужасно на страшната дума „кръв“ — точно така, както аз бих я изрекъл високомерно и с крайно отвращение. — Според полицейските доклади имало и няколко мъже. Трима или четирима най-вероятно. Не е изключено някой от тях да е бил баща ни. Разбира се, циркулярът направил идентификацията много трудна. Експертизата обаче е категорична, че жената е една. Нашата скъпа мама. Ти беше на три години. Аз — на четири.
— Но… — изрекох. Само това успях да кажа.
— Прав си — увери ме Брайън. — Много трудно те открих. В този щат са много чевръсти с документите по осиновяването. Аз обаче те намерих, брате. Нали? — Отново ме потупа по ръката — странен жест, който не бях виждал у другиго. Разбира се, не бях виждал и роднина от плът и кръв. Може би потупването по ръката бе нещо, което трябваше да упражня с брат ми и с Дебора… С безпокойство осъзнах, че почти съм забравил Дебора.
Хвърлих поглед към нея — само на три метра, толкова елегантно овързана с тиксото.
— Нищо й няма — каза брат ми. — Не исках да започна без теб.
Сигурно е много странно, но първият смислен въпрос, който успях да задам, беше:
— А откъде знаеше, че ще поискам подобно нещо? — Сигурно прозвуча сякаш наистина съм го искал, а аз всъщност не желаех да изследвам Дебора. Определено не. При това тук беше моят голям брат, готов да се забавлява — несъмнено рядка възможност. По-значим от общите ни родители беше фактът, че той приличаше на мен. — Няма откъде да знаеш. — Гласът ми прозвуча много по-неуверено, отколкото мислех, че е възможно.
— Не зная — отвърна той. — Но си помислих, че ни се предоставя много добър шанс. И двамата сме преживели едно и също. — Усмихна се още по-широко и вдигна пръст. — Травмиращо събитие — чувал ли си този термин? Интересувал ли си се от чудовища като нас?
— Да — казах. — Както и Хари — моят осиновител. Той обаче така и не ми каза какво се е случило.
Брайън махна с ръка към стените на контейнера.
— Ами това се е случило, братче. Циркулярът, летящите късове плът и кости, кръвта… Два дни и половина сме седели в кръв. Цяло чудо е, че изобщо сме оцелели, нали? Човек да вземе направо да повярва в Бог. — Очите му блеснаха и незнайно защо Дебора се сгърчи и изпъшка приглушено. Той не й обърна внимание. — За теб мислеха, че си много малък и ще се възстановиш. Аз просто бях прехвърлил възрастовата граница. Но и двамата преживяхме травмиращо събитие в класическия му вариант. Литературата е единодушна. То ме превърна в това, което съм. Мислех си, че може и с теб да е направило същото.
— Направи го. Съвсем същото.
— Не е ли чудесно? — каза той. — Семейна черта.
Погледнах го. Моят брат. Онзи друг свят. Ако го бях казал на глас, сигурен съм, че щях да заекна. Абсолютно невъзможно ми беше да повярвам, а още по-абсурдно — да отрека ставащото. Той приличаше на мен. Харесваше същите неща. Притежаваше дори отвратителното ми чувство за хумор.
— Аз просто… — Поклатих глава.
— Да — каза той. — Трябва време, за да свикнеш с мисълта, че сме двама, нали?
— Може би наистина трябва — казах. — Не зная дали ще мога…
— О, да не би да сме гнусливи? След онова, което се е случило? Два дни и половина да седим там. Две малки момчета да седят два дни и половина в кръв — каза той и почувствах, че ми призлява, че ми се завива свят, че сърцето ми бие лудо, а главата ми се пръска.
— Не — изграчих и почувствах ръката му върху рамото си.
— Няма значение — каза той. — От значение е единствено това, което ще се случи сега.
— Което… ще се случи?
— Да. Което ще се случи. Сега. — Издаде кратък странен гъгнещ звук, който най-вероятно трябваше да прозвучи като смях, но изглежда, той не се беше научил да го имитира толкова добре, колкото се бях научил аз. — Мисля, че тук трябва да кажа нещо като: „Целият ми живот е бил подготовка за това!“ — Повтори гъгнивия звук. — Разбира се, никой от нас не може да се справи с истинските чувства. В крайна сметка ние всъщност не сме в състояние да изпитаме никакви чувства, нали? И двамата прекарваме дните си, като играем някаква роля. Движим се из живота и цитираме реплики, и се преструваме, че принадлежим към един свят, създаден за хора, но така и не можем наистина да станем хора. А винаги — и завинаги — ще търсим начин да почувстваме нещо. Ще търсим, малко братче, в моменти като този! Истински, изключителни, неподправени чувства! Дъхът ти спира, нали?