Наистина. Главата ми се въртеше и не смеех да затворя очи заради страха от онова, което би могло да ме очаква там. А това, че моят брат беше до мен, че ме наблюдаваше, че изискваше да бъда себе си, да бъда съвсем като него, беше много по-лошо. Защото за да съм себе си, да съм неговият брат, онзи, който всъщност съм, трябваше да… какво? Очите ми сами се извърнаха към Дебора.
— Да — каза той и цялата студена щастлива ярост на Мрачния странник прозвуча в гласа му. — Знаех, че ще разбереш. Този път ще го направим заедно.
Поклатих глава, но не много убедително.
— Не мога — казах.
— Трябва — настоя той. И двамата се бяхме изправили. Отново лекото като крило докосване по рамото ми, почти идентично с побутването на Хари, което никога не можех да проумея и което въпреки всичко изглеждаше също толкова силно, колкото и ръката на брат ми, понеже то ме изправи на крака и ме тласна напред: една стъпка, две — немигащите очи на Дебора бяха впити в моите, но с това, другото присъствие зад мен, не можех да й кажа, че аз, разбира се, няма да…
— Заедно — рече той. — Още един път. Освен всички останали. С този, новия. Напред, нагоре, навътре… — Поредната малка крачка… Очите на Дебора крещяха към мен, но…
Той вече беше до мен, стоеше редом с мен, в ръката му проблесна нещо — две неща.
— Един за всички, всички за един. Чел ли си „Тримата мускетари“? — Подхвърли единия нож във въздуха. Той описа дъга и брат ми го хвана с лявата си ръка. Подаде ми го. Острието събра в себе си достатъчно светлина, за да ме прониже. Светлина, която бих съпоставил само с блясъка в очите на Брайън. — Хайде, Декстър, малкото ми братче. Вземи ножа. — Зъбите му блеснаха като остриета. — Време е за шоу.
Дебора сякаш се опита да се отскубне от плътно стегнатото тиксо. Погледнах я. В очите й се четеше неизказана погнуса. А също и растяща лудост. Хайде, Декстър! Наистина ли мислех, че мога да й причиня това? Да прережа лентите и да я пусна? Хайде, Декстър? Декстър? Ало, Декстър? Това си ти, нали?
Не знаех.
— Декстър — каза Брайън. — Разбира се, нямам намерение да се бъркам в решението ти. Откакто обаче научих, че имам брат като мен, това е единственото, което можах да измисля. И ти изпитваш същото. Виждам го по лицето ти.
— Да — казах, все така без да свалям поглед от ужасените очи на Дебора. — Но защо да е тя?
— А защо да не е? Какво означава тя за теб?
Какво наистина. Не откъсвах поглед от нея. Всъщност тя не ми беше сестра. Не ни свързваше кръвна връзка. Изобщо. Разбира се, бях много привързан към нея, обаче…
Обаче какво? Защо се колебаех? Естествено подобно нещо беше невъзможно. Знаех, че е немислимо. Не просто защото това бе Дебора, а тя си беше Дебора, разбира се. Подобна странна мисъл наистина се промъкна в печалната ми увредена глава и не можех да я прогоня. „Какво би казал Хари?“
Продължавах да стоя изпълнен с неувереност, понеже без значение колко много ми се искаше да започна, знаех какво би казал Хари. Той вече го бе казал. Това беше неговата неизменна истина: „Кълцай лошите, Декстър. Не режи сестра си“. Хари обаче не беше предвидил подобно нещо. А и как би могъл? Когато бе съставял Кодекса на Хари, едва ли си беше представял, че ще бъда изправен пред такъв избор. Да защитя Дебора, която не ми е истинска сестра, или да се присъединя към моя истински, стопроцентово жив брат в една игра, която много, много исках да играя. Когато ме насочи по моя път, Хари не би могъл да предвиди това. Дори не е можел да подозира, че имам брат, който…
Чакай малко. Задръж. Всъщност Хари бе знаел… Когато онова се е случило, Хари е бил там, нали? Но го е скрил, никога не ми е казвал, че имам брат. През всички тези самотни, празни години, през които мислех, че съм сам… той е знаел, че не съм сам, знаел го е, а не ми е казал. Беше скрил най-съществения факт, свързан с мен — че не съм сам. Какво всъщност дължах на Хари сега, след това немислимо предателство?