Като кандидат, постигнал споразумение с либералите, с партията за независима Канада и с партията на френскоговорещите „Кебекоа“, през първите три години на управлението си той бе действал като политически въжеиграч, за да запази целостта на провинциалните граници на страната. Сарвьо гледаше на себе си като на втори Линкълн, борещ се да поддържа единство и да не допуска разцепление на нацията. Само заплахата от армията му можеше да обуздава крайните сепаратисти. Апелът му за силно централно правителство обаче, все повече удряше на глухо.
— Може би ще искате да разгледате и командния център — предложи директорът Стъки.
Сарвьо се обърна към главния си секретар.
— Как сме с времето?
Иън Джефри, млад човек, наближаващ трийсетте, със сериозно лице, погледна часовника си.
— Доста попритиснати, господин министър-председател. След половин час трябва да сме на летището.
— Все пак можем да сгъстим малко програмата си — усмихна се Сарвьо. — Ще бъде жалко да пропуснем нещо, което си заслужава да видим.
Стъки кимна и ги покани с ръка да се упътят към асансьора. След десет етажа над генераторното помещение Сарвьо и придружаващите го слязоха пред врата с надпис: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА С КЛЮЧ-КАРТИ“. Стъки свали пластмасовата карта, която висеше на шнур на врата му и я пъхна в процепа под дръжката на вратата. После се обърна с лице към групата.
— Съжалявам, господа, но поради тясното пространство на командния център с мен може да влезе само министър-председателят.
Охраняващите министър-председателя понечиха да възразят, но Сарвьо ги възпря с ръка и последва Стъки през вратата и по дългия коридор, в дъното на който процедурата с ключ-картата бе повторена.
Командният център на електроцентралата наистина беше малък и спартански обзаведен. Пред пулт, изпъстрен с множество лампички и превключватели, седяха четирима оператори и се взираха във вграденото в стената срещу тях табло с шайби и измервателни уреди.
Като се изключеха редицата от телевизионни монитори, които висяха от тавана, останалото обзавеждане включваше единствено столовете, на които седяха операторите.
Сарвьо огледа внимателно обстановката и рече:
— Невероятно е, че такова внушително производство на енергия се ръководи само от четирима души и скромна като количество апаратура.
— Целият завод и предавателните станции се управляват от компютри, намиращи се на два етажа под нас — поясни Стъки. — Обектът е деветдесет и девет процента автоматизиран. Това, което виждате тук, господин Сарвьо, е ръчна контролна система на четири нива, която може да отмени компютрите в случай на неизправност.
— Значи хората продължават да имат известна власт над техниката — усмихна се Сарвьо.
— Още не сме за изхвърляне — също с усмивка отвърна Стъки. — Останали са няколко области, в които не може да се доверяваме изцяло на електрониката.
— Къде е крайната точка на това изобилие от енергия?
— След няколко дни, когато обектът бъде пуснат в пълна експлоатация, ние ще обслужваме целите площи на Онтарио, Квебек и североизточните щати на Америка.
В съзнанието на Сарвьо започна да се оформя една мисъл.
— Ами ако се случи най-лошото?
Стъки го погледна изпитателно.
— В какъв смисъл?
— Ами повреда, някоя божа работа, саботаж…
— Нищо, освен силно земетресение не може напълно да извади от строя енергийните съоръжения. Отделни неизправности или аварии могат да се поемат от две защитни резервни системи. Ако и те се повредят, остава ръчното управление оттук, от това помещение.
— А в случай на терористично нападение?
— Взели сме предвид и точно такава заплаха — рече с твърда увереност Стъки. — Електронната ни защитна система представлява чудо на съвременната технология, а освен това разполагаме и с петстотин души охрана. Дори елитна дивизия от щурмови подразделения не могат да проникнат в тази стая.