— Дърк?
— Още съм тук.
— Какво да кажа на президента?
Настъпи мълчание. После Пит заговори бавно и отчетливо.
— Кажете му, че шансовете се увеличиха от едно на милион на едно на хиляда.
— Откри ли нещо?
— Не съм казал такова нещо.
— Тогава на какво се уповаваш?
— Единствено на инстинкта си.
— Какво искаш от мен?
— Моля ви, свържете се с Хайди Милиган. Тя е отседнала в хотел „Грамърси парк“ в Ню Йорк. Помолете я да изрови от старите архиви на железниците всички пътни карти, изобразяващи маршрутите на Северни железопътни линии „Ню Йорк & Квебек“, запасните им коловози и разклоненията между Олбъни и моста Довил-Хъдсън в годините от 1880 до 1914.
— Добре, ще имам грижата. Имаш ли й телефона?
— Поискайте го от „Справки“.
Сандекър дръпна дълбоко от пурата си.
— Как виждаш нещата за понеделник?
— Мрачни. Такива неща не се насилват.
— На президента му трябва копие от този договор.
— Защо?
— Не знаеш ли?
— Мун си замълча, когато го попитах.
— Президентът ще говори пред Камарата на общините и пред Сената на Канадския парламент. Речта му е съсредоточена върху призив за сливането на нашите две страни в една. Алън Мърсиър ме уведоми за това тази сутрин. Откакто Квебек стана независима, крайморските провинции получиха статут на щат. Президентът се надява да склони западните провинции също да се присъединят. Именно тук се явява необходимостта от Северноамериканския договор. Не за да насилва или заплашва, а да елиминира бюрократичната джунгла на прехода и да попречи на всички възражения и намеси от страна на Обединеното кралство. До речта му за обединена Северна Америка остават само петдесет и осем часа. Разбра ли за какво става дума?
— Да… — отвърна навъсен Пит. — Сега вече разбрах. И докато сме на темата, благодарете на президента и малката му групичка, че бях уведомен за това в последната минута.
— Щеше ли да има значение, ако беше по-рано?
— Не. Мисля, че не.
— Къде да ти се обади Хайди?
— Ще държа „Де Сото“ на котва над обекта до моста като команден пункт. Всички обаждания могат да се препредават оттам.
Нямаше какво повече да си кажат. Затова Сандекър завърши просто с пожелание:
— Успех!
— Благодаря — отвърна Пит.
После линията замлъкна.
Сандекър получи телефона на хотела на Хайди за по-малко от минута. Той набра директния номер и зачака свързването.
— Хотел „Грамърси парк“, добър вечер — разнесе се сънлив женски глас.
— Ако обичате, стаята на капитан Милиган.
След кратка пауза се чу:
— Да, стаята е три-шест-седем. Ще ви свържа.
— Ало? — обади се мъжки глас.
— Стаята на капитан Милиган ли е? — попита нетърпеливо Сандекър.
— Не, господине, тук е помощник-управителят. Капитан Милиган е извън хотела.
— Да знаете кога ще се върне?
— Не, господине. Когато излизаше, не се отби на рецепцията.
— Вие сигурно имате силна зрителна памет — отбеляза Сандекър подозрително.
— Моля?
— Нима разпознавате всички гости, които минават през фоайето?
— Ако са много привлекателни дами, високи метър и осемдесет и единият им крак е в гипс, да.
— Разбира се.
— Да й предам ли някакво съобщение?
Сандекър се замисли.
— Не. Ще й се обадя по-късно.
— Един момент, господине. Мисля, че тя току-що мина оттук и се качи в асансьора. Ако изчакате, ще кажа на телефонистката да позвъни в стаята й и да прехвърли разговора там.
В стая 367 Брайън Шоу остави слушалката и се запъти към банята. Хайди лежеше във ваната, покрита с пелена от пяна, гипсираният й крак стърчеше в неудобна поза от ръба на ваната. Косата й бе прибрана под найлонова шапка за баня, в едната ръка държеше отпуснато празна стъклена чаша.
— Венера, родена от морската пяна. Да можех да те имам на снимка така.
— Не стигам шампанското — посочи тя поставената в мивката кофа с лед, от която се подаваше двулитрова бутилка сухо, отлежало „Татинже“.