Тя му каза и до обяд откри онова, което търсеше.
74.
Хайди слезе от самолета на летището на Олбъни в четири часа следобед. Джордино беше дошъл да я посрещне. Тя отказа предложението да седне в инвалидна количка и настоя да отиде до колата с патерици.
— Как вървят нещата? — попита тя, когато Джордино отби и се вля в автомобилното движение в посока юг.
— Не е много обнадеждаващо. Когато слязох от шлепа, Пит се бе вглъбил във въздушните снимки. Никъде не се вижда разклонение на линията.
— Мисля, че аз открих нещо.
— Ами дано за разнообразие късметът ни да проработи за малко — смънка Джордино.
— Не се показваш въодушевен.
— Младежкият ми дух се изпари.
— Толкова ли са зле нещата?
— Прецени сама — утре следобед президентът ще говори пред Канадския парламент. С нас е свършено. Няма начин да открием договора дотогава, дори такъв да съществува, в което се съмнявам.
— Какво казва Пит? — попита Хайди. — За влака имам предвид, къде другаде може да бъде, щом не е в реката?
— Той е убеден, че влакът дори не се е приближавал до моста.
— А ти какво мислиш?
Джордино гледаше с безизразно лице пътя пред себе си. После се усмихна.
— Аз мисля, че е чисто хабене на думи да се спори с Пит.
— Защо, защото е непреклонен ли?
— Не — отвърна Джордино. — Защото обикновено се оказва прав.
В продължение на четири часа Пит изучаваше увеличените снимки с бинокулярни лещи, като мозъкът му тълкуваше подробностите в три измерения.
Криволичещите дъсчени огради, разделящи пасбищата от горските площи, автомобилите и къщите, един червено-жълт балон с горещ въздух, който се явяваше цветно петно на фона на зеления пейзаж — всичко това се открояваше с удивителна яснота. Дори някоя и друга траверса се виждаше сред обраслия с бурени коловоз.
Малко по малко той проследи правата като стрела железопътна линия между разрушения мост и покрайнините на индустриалния район на Олбъни, напрягайки очите си, за да зърне и най-малката подробност, нещичко, което да наподобява на изоставено железопътно разклонение.
Тайната оставаше забулена.
Накрая се предаде и тъкмо се облегна назад на стола, за да отмори очи, Хайди и Джордино влязоха в помещението за морски карти на „Де Сото“. Пит се изправи уморено и прегърна Хайди.
— Как е кракът ти? — поинтересува се той.
— Върви към подобрение, благодаря.
Мъжете й помогнаха да седне на стол. Джордино взе патериците и ги подпря на отвесната преграда. После остави куфарчето й за документи на пода до нея.
— Ал ми каза, че си ударил на камък — обърна се тя към Пит.
Той кимна.
— Така изглежда.
— Имам още лоши новини за теб.
Пит не каза нищо, само я изчака да продължи.
— Брайън Шоу знае всичко — изтърси тя направо.
Пит прочете притеснението в очите й.
— „Всичко“ е доста обширно понятие.
Хайди поклати глава от отчаяние.
— Откраднал е от музея пътните карти на старата железопътна линия, преди да успея да ги прегледам.
— Ще му бъдат от малка полза, освен ако не знае какво да търси.
— Струва ми се, че се е досетил — отвърна тихо Хайди.
Пит остана замислен за миг, отхвърляйки всяка мисъл да разпитва Хайди. Станалото беше станало. Вече нямаше значение как Шоу е успял да се домогне до ключа на загадката. Колкото и да беше невероятно, Пит се почувства жегнат от ревност. И не можеше да не се запита какво толкова намира Хайди у по-възрастния мъж.
— Значи той вече е в района.
— И сигурно в тази минута го тараши — допълни Джордино.
Пит погледна Хайди.
— Картите може и да не му послужат. На въздушните снимки не се вижда никакво разклонение.
Хайди вдигна куфарчето, постави го в скута си и откопча ключалките.
— Само че разклонение е имало! — заяви твърдо тя. — Било е използвано да пресича главния път при железопътен възел, наречен Мондрагън Хук.
Атмосферата в помещението се съживи.
— Къде се намира това? — попита Пит.
— Без стара пътна карта не мога да ти кажа с точност.
Джордино бързо прелисти няколко топографски карти на долината.
— Тук няма нищо такова, но тези карти са едва от хиляда деветстотин шейсет и пета година.