— Как откри този Мондрагън Хук? — продължи да се интересува Пит.
— С елементарно разсъждение — сви рамене Хайди. — Запитах се къде аз бих скрила локомотив и седем пулманови вагона така, че никой да не ги намери цял живот. Единственият отговор беше: под земята! Тогава започнах да се връщам назад във времето и проверих старите спедиторски протоколи на Олбъни за периода преди хиляда деветстотин и четиринайсета година. Попаднах на златна жила и открих осем различни товарни композиции, които са теглили вагонетки, пълни с варовик.
— С варовик ли?
— Да. Товарите са тръгвали от жп възела Мондрагън Хук и са били предназначени за циментов завод в Ню Джърси.
— Кога?
— През хиляда осемстотин и деветдесетте години.
Джордино изглеждаше скептично настроен.
— Този Мондрагън Хук може да се намира на стотици километри оттук.
— Трябва да се пада някъде под Олбъни — подчерта Хайди.
— Откъде си толкова сигурна?
— Вярно, че в протоколите на „Ню Йорк & Квебек“ не са вписани вагонетките с варовик, превозвани на товарни влакове, преминаващи през Олбъни. Но попаднах случайно на тях в един спедиторски дневник на железопътното депо в Джърмънтаун, където има стрелка за отклонение.
— Джърмънтаун. Това е на двайсет и четири километра надолу по реката.
— Следващата ми стъпка беше да разуча старите геоложки карти — продължи Хайди, като извади една от тях и я разгъна върху масата. — Единствената подземна варовикова кариера между Олбъни и Джърмънтаун се намира ето тук. — Тя направи отметка с молив. — На около четиринайсет километра на север от моста Довил-Хъдсън и на километър западно от него.
Пит доближи бинокулярната лупа до очите си и започна да оглежда въздушните снимки.
— Тук, на изток от кариерата, има кравеферма. Жилищната постройка и оборът са заличили всички остатъци от железопътния възел.
— Да, виждам — възкликна възбудено Хайди. — Ето и павиран път, който отива към Трууей в щата Ню Йорк.
— Нищо чудно, че си загубил следата — отбеляза Джордино. — Пътят е покрит с асфалт.
— Ако се вгледаш по-добре — каза Пит, — ще забележиш част от стара баластра с дължина стотина метра, която се отбива от пътя и свършва в подножието на стръмен хълм или планина, както биха го нарекли местните жители.
Хайди погледна през лупата.
— Интересно е как всичко се вижда толкова ясно, когато знаеш какво точно да търсиш!
— Да попадна случайно на някаква информация за кариерата?
— Това беше много лесно — кимна Хайди. — Собствеността и общественият път през нея са били притежание на „Форбс екскъвейшън къмпъни“, които са разработвали кариерата от хиляда осемстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и десета година, когато кариерата се наводнила. Те преустановили работата и продали земята на съседните фермери.
— Мразя да развалям нечие настроение — намеси се Джордино, — но я си представете, че кариерата се окаже открита яма.
Хайди му хвърли многозначителен поглед.
— Разбирам какво имаш предвид. Че ако дружеството „Форбс“ не е изкопало варовика от вътрешността на хълма, значи няма да има място, където да бъде скрит влакът. — Тя отново огледа снимката. — Храстите са прекалено много, за да сме сигурни, но теренът ми изглежда непокътнат.
— Мисля, че трябва да разузнаем — обади се Пит.
— Дадено! — съгласи си Джордино. — Ще те закарам дотам.
— Не, ще ида сам. Ти в това време се обади на Мун да прати още хора тук — цял взвод морски пехотинци — в случай че Шоу е тръгнал с подкрепление. Кажи му също да ни прати и един минен инженер, и то добър. Разпитай ветераните в района и събери онези, които могат да си спомнят за всякакви подозрителни действия в кариерата. Хайди, ако не те затруднява, вдигни от леглата местните издатели и се поразрови из старите вестници за съответните материали, в които срутването на моста Довил-Хъдсън е на първите страници.
— Не ни остава много време — каза мрачно Джордино. — Президентът ще започне речта си след деветнайсет часа.
— Не е нужно да ми напомняш. — Пит взе шубата си. — Единственото, което ни остава, е да влезем вътре в планината.
75.
Слънцето беше залязло и след него бавно изгря луната. Вечерният въздух беше свеж и хапещ. От удобната си позиция — над входа на старата кариера — Шоу виждаше светлините на селата и фермите, отдалечени на километри разстояние. Приказна и живописна страна, помисли си той безцелно.