Звукът на самолет с бутален двигател наруши притихналата местност. Шоу се обърна и погледна нагоре, но не видя нищо. Самолетът пътуваше без навигационни светлини. По шума на двигателите той прецени, че лети само на няколко десетки метра над хълма. Тук-там блясъкът на звездите се затъмняваше — от парашутите, предположи Шоу.
Петнайсет минути по-късно две сенки излязоха изпод дърветата в подножието на хълма и се закатериха към него. Единият от мъжете беше Бъртън-Ангъс. До него вървеше нисък и набит човек. В тъмнината можеше да бъде сбъркан с огромен кръгъл, търкалящ се камък. Казваше се Ерик Колдуайлър и беше бивш надзирател на въгледобивна мина в Уелс.
— Как мина? — попита Шоу.
— Безупречно скачане, смея да твърдя — отвърна Бъртън-Ангъс. — Практически те се приземиха на ръба на сигналния ми лъч. Командирът им е лейтенант Маклин.
Шоу пренебрегна едно от основните правила на тайните нощни операции и запали цигара. Така и така американците скоро щяха да узнаят за присъствието им тук, заключи той в себе си.
— Открихте ли входа на кариерата?
— Забравете за това — каза Колдуайлър. — Половината склон се е свлякъл.
— Значи е зарит?
— И то по-дълбоко от шотландска изба за уиски. Пластът е толкова дебел, че не се побира в представите ми.
— Възможно ли е да се прокопае? — попита Шоу.
Колдуайлър поклати глава.
— Дори гигантски драглайн да имахме, ще отидат поне два-три дни.
— Лошо. Американците вероятно ще се появят всеки момент.
— Можем да проникнем през порталните рамки — предложи Колдуайлър, докато натъпкваше лулата си. — Стига да ги открием в тъмнината.
— Какви са тия портални рамки? — погледна го Шоу.
— Всички редовно експлоатирани мини трябва да имат авариен изход, в случай че главният вход се запуши, и въздушна вентилационна шахта.
— Откъде да започнем да търсим? — попита нетърпеливо Шоу.
Колдуайлър не обичаше да го насилват.
— Ами дайте да помислим. Според мен това трябва да е хоризонтална галерия — тунел в склона на хълма, където рудният пласт излиза на повърхността. Оттам шахтата вероятно следва варовиковия слой надолу по склона. Това подсказва, че аварийният изход трябва да е някъде около основата на хълма. А вентилационната шахта? По-високо, с излаз на север.
— Защо точно на север?
— Заради преобладаващите ветрове. Точно както са били изискванията за проветрение в годините преди появата на въртящите се вентилатори.
— Значи отдушник съществува — каза Шоу. — Сигурно е по-добре скрит в гората на хълма и по-малко забележим от аварийния изход.
— А, без повече сафари из планината! — възрази Ангъс.
— Ще ти се отрази добре — усмихна се Шоу. — Тъкмо да смели лакомствата от поредицата от приеми на посолството. — Той стъпка фаса на цигарата с тока на обувката си. — Аз ще ида да повикам нашите помощници.
Шоу се обърна и си проправи път през един много гъст храст, близо до основата на хълма, на около трийсет метра от старото железопътно разклонение. Спъна се в един корен на ръба на една вдлъбнатина и се просна по очи, разпервайки ръце, за да се задържи, но не успя. Претърколи се надолу по обраслия с бурени склон и се приземи по гръб върху чакълест пласт.
Още лежеше запъхтян и се опитваше да възстанови изкарания си въздух, когато над него се надвеси фигура, която се очерта на фона на звездите и допря дулото на пушка в челото му.
— Много се надявам, че вие сте господин Шоу — каза любезен глас.
— Да, аз съм Шоу — успя да изрече с пресипнал глас той.
— Приятно ми е. — Оръжието бе отдръпнато. — Позволете ми да ви помогна, господине.
— Вие ли сте лейтенант Маклин?
— Не, господине. Аз съм сержант Бентли.
Бентли беше облечен с военна нощна камуфлажна риза в черно и сиво и с панталони, втъкнати в парашутни ботуши. На главата носеше тъмна барета, а ръцете и лицето му имаха цвета на мастило. В ръка държеше мрежеста стоманена каска.
От тъмнината се появи още един мъж.
— Някакъв проблем, сержант?
— Господин Шоу малко се понатърти.
— Вие ли сте Маклин? — попита Шоу, дишайки вече нормално.